Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Е, свикнахте ли вече със смяната на часовите пояси? — поздрави го един друг член на делегацията. — Кафето е ей там.

— Аз наричам това пътнически шок — отвърна Райън. После той си намери чашка и се върна на масата. — Кафето тук поне го бива. А къде са останалите.

— Къртят навярно. Даже чичо Ърни. Аз успях да поспя по време на полета, слава богу, че ни раздадоха тези таблетки.

— Да, аз също поспах — засмя се Райън. — Май че ще се чувствам по човешки, когато стане време за вечеря.

— Не желаете ли да се поразходим? На мен ми се ще да се разтъпча из града, но…

— Да, помня — кимна Райън. — Разходки по двойки.

Обикновено това правило се отнасяше само до участниците в преговорите по разоръжаването. Но тази фаза на преговорите се смяташе за много важна и затова строгите правила се разпростираха върху цялата делегация.

— Може би по-късно. Имам да свърша някаква работа.

— Единствената възможност е днес и утре — напомни му дипломатът.

— Знам — увери го Райън. Той стана, погледна часовника си и реши, че може да изчака до обяд. Организмът вече се справи със съня, който почти бе преминал на московския цикъл, но в стомаха все още оставаха съмнения. Джак се върна в служебните помещения. Коридорите бяха пусти. По тях патрулираха морски пехотинци. Момчетата изглеждаха много сериозни след неприятностите, които се бяха случили в посолството напоследък. В това съботно утро Джак не забеляза никакви признаци на делова активност. Той се приближи към съответната врата и почука, знаейки, че тя е заключена.

— Райън?

— Да. — Вратата се отвори, после я затвориха и отново заключиха.

— Седнете. — Той се казваше Тони Кандела. — Е, какво става?

— Ще проведем операция.

— Това е нещо ново. Вие сте от разузнавателното управление, а не от оперативното — възрази Кандела.

— Вярно. Иван също го знае. Сега слушайте, моите обяснения може да ви се сторят малко странни. — В продължение на пет минути Райън изложи същността на предстоящата операция.

— И това според вас е „малко странно“? — Кандела облещи очи.

— На определен етап от операцията ще ми трябва охрана. Имам нужда от някои телефонни номера, а също и от кола — когато възникне необходимост.

— Ще ми се наложи да привлека агентите си.

— Знаем за това.

— Разбира се, ако всичко премине успешно…

— Съвсем вярно. Ние сме готови да положим всички усилия за това.

— Съпрузите Фоли запознати ли са?

— Боя се, че не са.

— Жалко. Това би се харесало на Мери Пат. Тя обожава риска. Ед повече се занимава с планиране. Значи вие очаквате той да клъвне в понеделник или вторник вечерта.

— Такъв е планът.

— Искате ли да ви кажа какво мисля за плановете — предложи Кандела.

Бяха му позволили да спи. Лекарите пак предупреждават, помисли си с възмущение полковник Ватутин. Как да постигнеш нещо, когато те постоянно…

— И пак същото име — уморено каза човекът със слушалките, — Романов. Ако вече говори насън, защо не признае…

— Може би разговаря с призрака на последния император — пошегува се друг офицер. Ватутин вдигна глава.

— Или с някой друг. — Полковникът поклати глава. Той за малко не задряма. Романов, фамилията на изчезналата руска династия, беше доста разпространена, дори един от членовете на Политбюро я носеше. — Къде е досието му?

— Ето го. — Шегаджията извади папката от чекмеджето на бюрото и я подаде на Ватутин. Тя тежеше повече от шест килограма и се състоеше от няколко раздела. Ватутин знаеше почти всички материали наизуст, но бе съсредоточил вниманието си на последните два раздела. Сега той отвори първия.

— Романов — измърмори той. — Някъде съм виждал тази фамилия. — Бяха му нужни петнадесет минути, за да прелисти набързо изподраните страници, без да ги разкъса.

— Ето! — тържествуващо възкликна Ватутин. Това беше цитат от почетна грамота, написан с молив в полето на една страница. — Ефрейтор А. И. Романов, загинал в боя на 6 октомври 1941 година… безстрашно прикрил с танка си повредената машина на командира, позволявайки с това на капитан Филитов да спаси ранените членове на своя екипаж… — Да, разбира се, за това съм чел в една книга още като дете. Михаил Семьонович сложил ранените върху бронята на моторния отсек на друг танк, влязъл вътре и унищожил немския танк, от чийто изстрел изгорял танкът на Романов. Ефрейторът спасил живота на Михаил Семьонович и бил посмъртно награден с ордена „Червено знаме“… Ватутин замълча, забелязал, че назовава Филитов по име и презиме.