Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Всичко е наред, вие сте в безопасност — каза Манкузо. Непознатият се изплъзна от прегръдките на въжето и след миг то изчезна нагоре, скривайки се от погледа.

— Здравей, Манкузо!

— Дяволите ще те вземат!

— Така ли се посреща другар?

— По дяволите! — Манкузо вдигна глава. Работата преди всичко, каза си той. Хеликоптерът вече беше на височина шестдесет метра. Той протегна ръка и ходовите светлини на „Далас“ мигнаха три пъти: ПРЕХВЪРЛЯНЕТО Е ЗАВЪРШЕНО. Хеликоптерът мигновено отпусна носа си и се устреми настрана към немския бряг.

— А сега да се спускаме долу — разсмя се Барт. — Наблюдатели, долу. Очистете мостика. Дяволите да ме вземат — измърмори си той. Капитанът проследи как слязоха хората му, изключи вътрешното осветление на мостика, внимателно се огледа наоколо, проверявайки дали не са забравили нещо подчинените му, и слезе надолу. След минута той се озова в бойната рубка.

— А сега може ли да поискам разрешение да остана на борда на вашия кораб, капитане? — поинтересува се Марко Рамиус.

— Щурман?

— Всички системи са проверени. Готови сме за потапяне — доложи навигаторът. Манкузо механично се обърна и погледна контролното табло.

— Добре. Преминаваме към потапяне. Дълбочина тридесет метра, курс нула-седем-едно, машини напред на една трета. — Едва сега той погледна госта. — Добре дошъл на борда, капитане.

— Благодаря ви, капитане. — Рамиус прегърна Манкузо в мечешките си обятия и го целуна по бузата, после смъкна от гърба си раницата. — Тук може ли да поговорим?

— Да отидем на носа.

— За първи път идвам на борда на вашата подводница — забеляза Рамиус. След миг от поста на хидролокатора се показа една глава.

— Капитан Рамиус! Стори ми се, че ви познах гласа! — Джоунс погледна Манкузо. — Извинете, сър, току-що установихме контакт, пеленг нула-осем-едно — търговски съд. Един винт, който се върти от нискооборотни дизели. По всяка вероятност се намира далеч от нас. В момента докладваме в бойната рубка.

— Благодаря, Джоунс. — Манкузо покани Рамиус в своята каюта и затвори вратата.

— Какво става там? — попита един млад акустик Джоунс след миг.

— При нас току-що пристигна гост.

— Той има някакъв акцент, нали?

— Нещо подобно. — Джоунс посочи дисплея на хидролокатора. — Този контакт също има някакъв акцент. Да видим за колко време можеш да определиш що за търговец е това.

Това беше опасно, ала целият живот е изтъкан от опасности, помисли си Стрелеца. Съветско-афганистанската граница минаваше по фарватера на буйна планинска река, захранвана от топящите се снегове и извиваща се подобно на змия през клисурите, прорязани от нея в скалите. Границата се намираше под усилена охрана. Преимуществото се състоеше в това, че неговите хора бяха облечени в униформи на афганистанската армия, малко отличаващи се от съветските. Руснаците вече отдавна снабдяваха войниците си с просто, но топло облекло, пригодено за зимата. Муджахидините бяха облечени главно в сливащи се с обкръжаващия си сняг бели комбинезони с разсеяни по тях тук-там зелено-кафяви ивици и петна, които пречеха да се видят очертанията на човешкото тяло. Сега имаха нужда само от едно нещо — търпение. Стрелеца лежеше на самия хребет на едно планинско възвишение и разглеждаше с руски бинокъл откриващата се отпред местност, докато неговите хора почиваха на няколко метра зад него. Той знаеше, че може да се обърне за помощ към местния партизански отряд, но бе изминал прекалено дълъг път и не желаеше да рискува. Някои от северните племена оказваха поддръжка на руснаците — поне така му бяха съобщили. Вярно или не — той не можеше да се реши да подложи на риск замислената операция.

Пред него на шест километра вляво, на планинския връх, се намираше един руски граничен пост. Голям и добре укрепен, състоящ се от цял взвод. Самата граница беше усилена със заграждения и минни полета. Руснаците обожаваха минните полета… но от силния студ земята се превръщаше в камък, съветските мини ставаха ненадеждни в замръзналата почва, при това понякога се самовзривяваха, когато мразът прекалено стигнеше повърхностния слой.

Стрелеца избра място за пресичане на границата след внимателно проучване на местността. Границата изглеждаше практически непристъпна — но само на карта. Контрабандистите обаче преминаваха през нея в продължение на столетия. На противоположния бряг на реката се виждаше извита клисура, прорязана в планинския масив от топящите се води. Стръмна и хлъзгава, тя представляваше истински каньон, скрит от странични погледи — стига само наблюдателят да не се намираше точно над нея. Разбира се, ако руснаците са установили там постоянен пост, за да следят движението през него, това дефиле ще се превърне в смъртен капан. Е, такава ще да е волята на Аллаха, каза си той и предварително се примири със съдбата си. Време е.