Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Много ми е интересно дали неговият стол е по-удобен от моя, помисли си Герасимов.

Райън със задоволство забеляза, че дори Осемдесет и осма военнотранспортна авиоескадрила обръща сериозно внимание на безопасността. Часовите, охраняващи „Президентската ескадрила“ на военновъздушната база „Андрюс“, държаха заредени автомати и изглеждаха съвсем внушителни, което немалко впечатляваше „видните посетители“ — Военновъздушните сили на САЩ избягват термина „особено важни лица“. Съчетанието от въоръжената охрана и обичайната за всяко летище бъркотия извънредно много затрудняваше задачата на този, който би пожелал да отвлече някой самолет и да полети с него към… Москва например. На тях това не им бе необходимо. В Москва щеше да ги откара опитен екипаж.

Преди излитането Райън го спохождаше все една и съща мисъл. Очаквайки реда си пред детектора за метали, изглеждащ като портал, той си представяше, че някой е гравирал върху трегера надписа: „Вие, които влизате тук, надежда всяка оставете.“ Вече бе успял да преодолее страха си от полетите; сега причината за неговото безпокойство бе съвсем друго нещо, навиваше се той. Но нещо не се получаваше. Излизайки от сградата, за да се отправи към самолета, той откри, че страхът има кумулативно въздействие и се натрупва в организма.

Предстоеше им да летят в същия самолет като миналия път. На опашката ясно личеше номер 86971. Това беше „Боинг-707“, построен в завода на компанията в Сиатъл през 1958 година и модифициран в конфигурацията VC-137. Той беше по-комфортен, отколкото VC-135 и освен това имаше илюминатори. Едва ли Райън мразеше нещо повече от това да пътува в самолет без прозорци. Нямаше топла връзка за преминаване на борда и на цялата делегация се наложи да се изкачи по една старомодна стълба, придвижвана на колела. Вътре в самолета биеше на очи странната смесица от стандартно и уникално оборудване. Предната тоалетна се намираше на обичайното място, точно срещу вратата на първа класа, затова пък в следващото по посока към опашката отделение се помещаваше комуникационният център, осигуряващ мигновено надеждна връзка чрез космически спътници с всяка точка на земната повърхност. По-нататък идваха сравнително удобни каюти за екипажа и камбуз. Храната на борда на самолета беше много добра. Мястото, отредено за Райън, се намираше в секцията за „почти видни посетители“, на една от двете кушетки, инсталирани от двете страни на фюзелажа, пред помещението, в което имаше шест кресла за действително най-важните пътници. Още по-нататък по посока на опашката се виждаха редици от по пет стола за репортери, служители на тайните служби и останалите пасажери, които не се считаха за толкова важни особи от някой, който е предложил тази йерархия. По време на този полет отделението при опашката щеше да бъде фактически празно, макар че някои младши членове на делегацията от време на време щяха да идват тук, за да поразмърдат отеклите от седене крака.

Най-големият недостатък на самолета VC-137 беше ограничената далечина на полета. Той не можеше да отлети от Вашингтон направо в Москва и обикновено извършваше кацане в Шенън за дозареждане с гориво, откъдето поемаше заключителния етап на полета. Президентският самолет — всъщност имаше два самолета на ВВС за нуждите на президента — се основаваше на варианта 707–320, който има по-голяма далечина на полета и предстоеше да бъде заменен със свръхмодерния „Боинг-747“. Военновъздушните сили се стремяха да получат президентски самолет, който по своята възраст ще бъде по-млад, отколкото по-голямата част на обслужващия го екипаж. Райън таеше същата надежда. Самолетът, на който сега щеше да лети, бил изтъркалян от вратите на завода в Сиатъл, когато той още учел във втори клас, и това му се стори много странно. Какво ли щях да си помисля, каза си той, ако баща ми случайно ме бе завел тогава в Сиатъл, посочил бе с пръст този самолет и бе казал: „Ти ще летиш един ден до Русия с него.“

Интересно, може ли да се предсказва съдбата? Може ли да се предвижда… В първия момент тази мисъл му се видя забавна, но изведнъж ледени тръпки залазиха по гърба на Джак.

Твоята работа се състои в предсказване на бъдещето, но защо мислиш, че си способен на това? В кое предсказание си сбъркал, Джак?

По дяволите, разсърди се Джак на себе си. Всеки път, когато се качвам на борда на този шибан самолет… Той притегна колана, гледайки някакъв технически експерт отсреща, който, съдейки по усмивката, обожаваше полетите.