Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Герасимов пъхна сводката в чекмеджето на бюрото.

— Добре тогава — измърмори председателят на КГБ. Той погледна часовника си. След два часа трябваше да започне ежеседмичното заседание на Политбюро, което се провеждаше всеки четвъртък сутринта. Как ли ще протече заседанието, помисли си той. Едно нещо знаеше предварително: то щеше да бъде интересно. Герасимов планираше да въведе нов вариант в играта си — силов гамбит.

Но този път сутрешното съвещание с ръководителите на управленията се проточи по-дълго от обикновено. Той знаеше, че на членовете на Политбюро ще бъде интересно да изслушат безвредните, но пикантни новини, доставяни от разузнавателните служби. Неговите колеги от Политбюро бяха хора, за които заговорите и конспирациите бяха толкова естествени, колкото дишането. В двадесетия век няма правителство в света, което не би изслушало с удоволствие разкази за тайни операции. Герасимов нахвърляше някакви бележки, старателно подбирайки само тази информация, която считаше, че може да се обсъжда, без да се разкрива същността на най-важните случаи. В определеното време пристигна автомобилът му, председателят на КГБ слезе при него и съпроводен от волгата, пълна с телохранители, потегли към Кремъл.

Герасимов никога не пристигаше първи, ала никога не се оказваше и последен. Този път той влезе едновременно с министъра на отбраната.

— Добро утро, Дмитрий Тимофеевич — поздрави го председателят на КГБ без усмивка, но достатъчно благожелателно.

— И на вас желая същото, Николай Борисович — недоверчиво отвърна маршал Язов. И двамата заеха местата си на кръглата маса. Язов имаше всички основания за недоверие. Освен че арестуваният Филитов висеше над главата му като дамоклев меч, маршалът беше само кандидат-член на Политбюро и не вземаше участие в гласуването, докато Герасимов имаше такова право. Това даваше на КГБ по-голямо политическо влияние, отколкото имаше армията, обаче в последно време в тази зала имаха право на глас само тези министри на отбраната, които бяха преди всичко партийни дейци — като Устинов. Язов беше преди всичко кадрови офицер. Той беше убеден член на партията, но въпреки това униформата за маршала не бе просто един работен костюм, както бе за Устинов. Язов знаеше, че никога няма да стане пълноправен член на Политбюро.

Андрей Илич Нармонов влезе в залата с енергични стъпки. От всички членове на Политбюро само председателят на КГБ беше по-млад от него и Нармонов считаше за нужно да демонстрира енергия и бодрост всеки път, когато се появяваше пред по-възрастните си колеги, седнали сега около „неговата“ кръгла заседателна маса. И все пак бе очевидно, че напрежението в работата се отразяваше и на него. Всички го забелязаха. Гъстите коси бързо посивяваха и, изглежда, се отместваха назад към тила. Но за човек над петдесет години това едва ли е необичайно явление. Нармонов с жест прикани всички да седнат.

— Добро утро, другари — с делови тон произнесе генералният секретар. — Първият въпрос засяга пристигането на американската делегация за преговори по съкращаването на оръжията.

— Аз имам добри новини — тутакси се отзова Герасимов.

— Наистина ли? — отреагира веднага Александров, изпреварвайки генералния секретар, за да подчертае своето влияние.

— Ние имаме сведения, че американците по принцип са готови да направят предмет на преговорите своята програма за стратегическа отбрана — съобщи председателят на КГБ. — Не ни е известно какви отстъпки ще поискат за това, нито размерът на отстъпките по тяхната програма, на който са съгласни да отидат, но все пак това е промяна в позицията на тяхната делегация.

— Трудно ми е да повярвам в това — усъмни се Язов. — Тяхната програма се развива напълно успешно — вие сам говорихте за това миналата седмица, Николай Борисович.

— Вътре в американското правителство съществуват разногласия по политическите въпроси, а в ЦРУ понастоящем явно се води борба за власт. Макар че информацията е съвсем прясна, ние я считаме за достатъчно надеждна.

— Това е доста голяма изненада. — Главите на присъстващите се обърнаха към мястото, където седеше министърът на външните работи. На лицето му бе застинала скептична усмивка. — По този въпрос американците заемаха абсолютно твърда позиция. Вие смятате източника на информация за достатъчно надежден, а не за заслужаващ пълно доверие, така ли?

— Източникът заема висок пост, но неговата информация още не е получила достатъчно потвърждение. До края на седмицата ще узнаем повече по този въпрос.