Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

След една минута загърмяха турбините и скоро самолетът започна да рулира. Съобщенията по високоговорителите малко се отличаваха от тези, които се правят при обичайните полети, макар че пасажерите бързо разбраха, че се намират в необичаен пътнически самолет. Джак си даде сметка още по-рано — когато видя пищните мустаци на „стюардесата“. Имаше над какво да се посмеят, докато самолетът се носеше към писта за излитане 1 — лява.

Вятърът духаше от север и VC-137 излетя срещу него. Само след една минута той започна да прави десен завой. Джак се наведе към прозореца и съзря шосе №50 — по този път той се прибираше с колата си вкъщи, в Анаполис. Скоро шосето се изгуби от погледа. Сега те летяха сред облаците, в безликия бял воал, който често наподобява възхитителна завеса, но сега… сега скриваше пътя, водещ към дома. Е, нищо не може да се направи, помисли си той. Цялата кушетка беше на негово разположение и той реши да се възползва от това — захвърли обувките и се изтегна, за да подремне, доколкото може. В Русия нямаше да има отдих. В това нямаше съмнение.

Когато миналия път „Далас“ бе изплавал на повърхността за сеанс на връзка, капитанът получи съобщение за промяна в плановете. И ето че сега подводницата изплава отново. Манкузо първи се изкачи по трапа към мостика на върха на бойната рубка, последван от един младши офицер и двама наблюдатели. Прожекторът вече бе вдигнат и лъчът му шареше над морската шир в търсене на плавателни съдове, разбира се. Нощта беше ведра и ясна. Такова небе може да се види само в морето — обсипано със звезди като скъпоценни камъни върху черно кадифе.

— Мостик, вика ви рубка.

— Мостик слуша — отвърна Манкузо, натискайки бутона.

— Радиолокационният пост съобщава: открит е самолетен радар на пеленг едно-четири-нула, пеленгът не се променя.

— Добре. — Капитанът се обърна към офицера. — Включете ходовите светлини.

— По левия борд е чисто — докладва първият наблюдател.

— По десния борд е чисто — чу се гласът на втория.

— Радиолокационният пост съобщава: пеленгът е все още един-четири-нула. Мощността на приемания сигнал се увеличава.

— Вляво, почти по курса — вероятно хеликоптер — докладва наблюдателят.

Манкузо сложи бинокъла на очите си и започна да го търси в тъмнината. Ако там имаше хеликоптер, то той летеше без опознавателни знаци… и изведнъж шкиперът видя как изчезнаха няколко звезди, закрити от нещо…

— Виждам, браво, Евърли! А ето и опознавателните светлини.

— Мостик, тук рубка. Постъпва радиосъобщение.

— Включете ни — тутакси отвърна Манкузо.

— Изпълнено, сър.

— Ехо-Голф-девет, вика ви Алфа-Уиски-Пет.

— Алфа-Уиски-Пет, тук е Ехо-Голф-Девет. Чувам ви добре. Потвърдете приемането.

— Браво-Делта-Хотел. Край.

— Благодаря. Оставаме на същите координати. Вятърът е слаб. Морето е тихо. — Манкузо се наведе и включи осветлението на пулта за управление. От това нямаше нужда — управлението на подводницата все още се осъществяваше от рубката, — но светлината на мостика щеше да позволи на пилота на хеликоптера правилно да се ориентира в тъмнината.

Те чуха неговото приближаване след няколко секунди отначало шума на витлата, биещи въздуха, после воя на двигателите. След по-малко от минута усетиха мощния поток от въздух, когато хеликоптерът на два пъти направи кръг над „Далас“. Интересно, помисли си Манкузо, дали пилотът ще включи прожекторите за кацане, или ще действа на тъмно.

Пилотът избра да действа без светлини за кацане или по-точно да се държи по същия начин, както при тайна операция по прехвърляне на човек — както в бойни условия. Той се ориентира по осветлението на пулта за управление на мостика и зависна на петдесет метра от левия борд. После намали височината и приближи хеликоптера към подводния кораб. От мостика видяха как в задната част се отвори люка, показа се ръка, която хвана куката в края на въжето и го издърпа навътре.

— Всички да се приготвят — изкомандва Манкузо. — Това сме го упражнявали много пъти. Проверете си спасителните въжета. Действайте внимателно.

Потокът въздух от ротора заплашваше да издуха матросите надолу по трапа право в бойната рубка. Хеликоптерът увисна точно над мостика. Пред очите на Манкузо един човешки силует се показа от товарния люк и бе спуснат надолу с помощта на въжето. Фигурата се снижаваше към мостика, въртейки се поради усукването на стоманеното въже. Деветте метра сякаш никога нямаше да свършат. Най-после един от моряците хвана човека за крака и го притегли към себе си. Тутакси шкиперът го сграбчи за ръката и те двамата го свалиха на палубата.