Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Ето че пристигаме — чу се нечий глас на няколко фута от Райън. От висините съветската територия през нощта бе толкова тъмна, че в сравнение с нея Източна Германия изглеждаше залята в празнични светлини подобно на Ню Орлиънс по време на празника Марди Гра. Той си спомни за спътниковите снимки, направени през нощта. В тъмнината тъй лесно се разпознаваха лагерите на ГУЛАГ — рядко осветените квадрати на тъмния фон… каква мрачна страна, където се осветяват само затворите…

За пилота мястото на пресичането на границата беше просто един знак на картата. Още осемдесет и пет минути при това ветровито време. Този въздушен коридор над съветската територия, наречен сега G-3, беше единственият, по който авиодиспечерите говореха на английски. В действителност нямаше никаква нужда от съветския летец в кабината. Той, разбира се, беше служител в разузнавателните служби на ВВС и можеше да окаже помощ само в случай на някакво произшествие. Всъщност на руснаците им харесваше идеята за позитивен контрол. Указанията относно височината на полета и курса, които се даваха чрез руския летец, бяха много по-точни от данните, получавани от авиодиспечерите в американското въздушно пространство, сякаш пилотът нямаше представа какво да прави без указанията, постъпващи от някой кретен на земята. Разбира се, и тук не мина без елементи на хумор. Американският пилот се казваше Пол фон Айк. Прадедите на полковника се преселили в Америка от Прусия преди сто години, но техните потомци не съумели да се откажат от представката „фон“, която някога е била тъй важна за общественото положение на семейството. Някой от тези прадеди сигурно е воювал тук, помисли си полковник Фон Айк, летейки над покритите със сняг руски равнини. И, разбира се, вероятно някой от роднините не тъй отдавна се е сражавал тук и е бил погребан на руска земя, над която той сега се носи стремително със скорост деветстотин и шестдесет километра в час. Смътно му минаваха мисли за това, какво ли биха казали те за него сега, докато светлосивите му очи шареха по хоризонта в търсене на светлини от други самолети.

Като по-голямата част от пътниците, Райън можеше да определи височината на полета, гледайки надолу към далечната земя, но сега той не бе в състояние да стори това поради липсата на светлини на съветска територия. Той разбра, че подхождат към мястото за приземяване, едва когато самолетът започна широк завой наляво. Чу се свистенето на спускащите се задкрилки и Джак забеляза, че ревът на моторите позаглъхна. Скоро той започна да различава отделни дървета, които се мяркаха долу. Разнесе се гласът на пилота, предупреждаващ пушачите да загасят цигарите, и на таблото отново светна надписът „Притегнете коланите“. След пет минути те кацнаха на летище Шереметиево. Въпреки че всички аерогари в света си приличат, Райън имаше възможност да се убеди, че пистата за рулиране на Шереметиево е най-неравната от всички.

Сега разговорът в самолета се оживи. Възбудата нарасна, когато пътниците видяха, че членовете на екипажа излизат от кабината. По-нататък всичко премина като насън. Ърни Алън бе посрещнат от група на съответното ниво и го откараха в една лимузина на посолството. Всички останали ги настаниха в един автобус. Райън седеше сам и наблюдаваше панорамата, която се мяркаше през прозорците на автобуса, произведен в Германия.

Ще налапа ли истински Герасимов въдицата?

Какво ще стане, ако не клъвне?

А ако пък клъвне? — зададе си Райън въпроса с усмивка.

Във Вашингтон всичко изглеждаше просто и ясно, но тук на осем хиляди километра от дома… ситуацията може да се окаже различна. Е, утре ще се изясни. Най-напред ще поспи, прибягвайки до помощта на червените таблетки, предоставяни на правителствените служби. После ще поговори с някои хора от посолството. Останалото ще се развива от само себе си.

Бибиткащите звуци на ръчния часовник разбудиха Райън. В стаята беше ужасно студено. Дори в десет часа сутринта по прозорците се виждаше скреж и той със закъснение разбра, че е забравил да провери дали работи отоплението в неговата стая. Първото обмислено действие, което предприе, това бе да си обуе топли чорапи. Стаята на Райън — официално наричана малогабаритен апартамент — се намираше на седмия етаж на посолството и гледаше към двора. Небето бе тъй забулено с оловносиви облаци, че се очакваше в най-скоро време да завали сняг.

— Прекрасно — каза си Джак, и се запъти към тоалетната. Той знаеше, че може да бъде много по-лошо. Успя да се настани в този апартамент само защото неговият постоянен обитател караше меден месец. Джак поне се убеди, че водопроводът действа, а като погледна в шкафчето на стената, там откри една бележка, с която го молеха да не оставя след себе си безпорядък, както бе сторил това предишният гост. После Джак надзърна и в малкия хладилник. Абсолютно нищо. Ето с какво ме посреща Москва, помисли си той. Върна се в банята, където се уми и се обръсна. Излизайки от стаята, Джак се сблъска с още една странност в сградата на посолството: за да слезе от седмия етаж, първо трябваше да се изкачи на деветия и едва тогава с друг асансьор да се спусне на първия. Влизайки с бюфета, Джак все още с недоумение клатеше глава по този повод.