Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Напрежението, царящо тук, никога досега не се бе усещало толкова много при компютърното моделиране. Подобно нещо още не бе провеждано, разбира се, това предизвикваше и интереса към изпитанието. Наземният управляващ компютър не знаеше какво прави, както и всички останали. В един от тях бе заложена програма, в съответствие с която той съобщи за една поредица от далечни радиолокационни контакти. В него само постъпваха различни сигнали, подобни на тези, които идваха от спътника „Летящият облак“, обикалящ около земята. На свой ред те се препращаха на един от комуникационните спътници, разположени на геостационарна орбита. Компютърът предаде тази информация на компютъра за наземен контрол, който сравни получените данни със заложените в него критерии, указващи за необходимостта от вземане на мерки против открито оръжие, и стигна до извода, че случаят е точно такъв. За привеждане на лазерите в работно състояние бяха необходими няколко секунди и след като те изминаха, постъпи доклад за готовност. Фактът, че въпросните лазери в действителност не съществуваха, не се отнасяше към същността на изпитанието. Но що се отнася до наземното огледало, то имаше най-непосредствено отношение към него и отреагира веднага на командата на компютъра, изпращайки въображаем лазерен лъч на релейното огледало, намиращо се на осемстотин километра над повърхността на земята. Това огледало, до съвсем неотдавна намирало се на борда на космическата совалка и сега инсталирано в Калифорния, получи отправената към него команда и по съответния начин измени своята конфигурация, насочвайки лазерния лъч към бойното огледало. Последното се намираше не в Космоса, а в завода „Локхийд“ и командата постъпи там по наземна линия за връзка. По най-точен начин се регистрираше както азимутът, така и постоянно изменящото се фокусно разстояние и при трите огледала. Тези сведения се препредаваха на анализиращия компютър в центъра за управление на проекта „Чайният клипер“.

Имаше няколко причини, диктуващи необходимостта за провеждане на изпитанието преди няколко седмици, на което присъства и Райън. Потвърждавайки правилността на архитектурното оформяне на системата, бе получена също така безценна емпирическа информация по функционалните характеристики на техническото оборудване. В резултат на това се появи възможност да се моделират реални изпитания на земята с почти абсолютна увереност в данните, получени по теоретически път.

Грегъри търкаляше между дланите си химикалката, наблюдавайки данните, които се появяваха на екрана на терминала. Той току-що бе престанал да я дъвче, опасявайки се, че химикалът може да изтече в устата му.

— Добре, ето последния залп — забеляза инженерът. — Окончателният резултат…

— Само погледнете! — възкликна Грегъри. — Деветдесет и шест от сто! Каква е продължителността на цикъла?

— Нула цяло нула-едно-шест — отговори експертът по компютърното осигуряване. — Това е с нула цяло нула-нула-четири под номиналното — ние можем още веднъж да проверим всяка команда по прицелването, докато лазерът завършва цикъла…

— И това само по себе си увеличава КПД с тридесет процента — забеляза Грегъри. — Даже можем да изпробваме системата „стреляй-погледни-стреляй“ вместо „стреляй-стреляй-погледни“ и в края на краищата пак ще ни остане време. — Той скочи на крака. — Момчета, ние постигнахме своето! Усъвършенстването на програмното осигуряване е завършено! С четири месеца по-рано, отколкото обещахме!

В стаята избухнаха гръмки приветствени викове и никой не можеше да разбере на какво се дължаха те освен групата от тридесетте човека.

— Сега е ваш ред, лазерни глупаци — възкликна един от присъстващите. — Хващайте се на работа и създайте своя лъч на смъртта.

— Я не обиждай „лазерните глупаци“! — засмя се Грегъри. — Аз също работя с тях.

През това време Беатрис Тосиг преминаваше по коридора покрай вратата на път за административно съвещание и чу възгласите. Тя не можеше да влезе в лабораторията — на вратата имаше кодова брава с неизвестни за нея комбинации, — но това не беше и необходимо. Експериментът, за който намекнаха предишната вечер, по време на вечерята, току-що бе завършил. Неговият резултат беше очевиден. Канди се намираше там вътре, навярно държейки Мижитурката за ръката, помисли Беа. Тя премина покрай вратата, без да се спира.

— Слава богу, че няма много лед — забеляза Манкузо, гледайки през перископа. — Мисля, два фута, може би три.