Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Колко време работиш за американците? Откакто загуби семейството ли? Толкова дълго? Почти тридесет години… Нима е възможно? — мислеше си полковникът от Второ главно управление. Нечувано дълъг период от време. Ким Филби не бе изкарал чак толкова много, да, а кариерата на Рихард Зорге, макар и блестяща, се оказа кратка.

Обаче всичко това е обяснимо и понятно. Освен това трябва да отдаде дължимото на Олег Пенковски, полковникът предател от ГРУ, чието залавяне представлява едно от най-големите постижения на ВГУ, ала колко болезнена е мисълта, че Пенковски е използвал собствената си смърт, за да помогне на дейността на един още по-опасен, още по-високопоставен шпионин, от когото по всяка вероятност самият той е бил завербуван. Ето, това се казва смелост, помисли си Ватутин. Защо такива достойнства на хората се използват за предателство към родината! — премина през ума му негодуващата мисъл. Защо те не са обичали родината, тъй както я обичам аз? Марксизмът изискваше обективност от своите последователи, но това вече бе прекалено. Винаги съществува опасност прекалено да отъждествиш себе си с обекта на разследването. При Ватутин такъв проблем рядко възникваше, но никога по-рано не му се бе налагало да води подобна разработка. Три пъти Герой на Съветския съюз. Един истински национален символ, чиято снимка красеше кориците на списания и книги. Ще се осмелим ли някога да съобщим на народа с какво се е занимавал? Каква ще бъде реакцията на съветските хора, когато те узнаят, че старият Филитов, героят на Сталинград, един от най-безстрашните воини на Червената армия… е изменил на родината? Трябва да се вземе под внимание и влиянието, което може да окаже този факт върху духа на нацията.

Това не е моя работа, напомни си Ватутин. Той наблюдаваше стария офицер с помощта на най-новите камуфлирани микрообективи. Филитов се опитваше сега да яде, без обаче да е сигурен, че е дошло време за ядене, без да осъзнава, че закуската — по очевидни причини му даваха храна, по която не може да се определи дали е обяд, вечеря или закуска — бе донесена само преди деветдесет минути.

Ватутин стана и се протегна, опитвайки се да се избави от болката в кръста. Един страничен резултат от този метод бе, че се нарушаваше жизненият цикъл на самите следователи. В случая — наруши се поне обичайното разписание на Ватутин. Сега едва минаваше полунощ, а през последните тридесет и шест часа бе спал само седем. Той поне точно знаеше колко е часът, какъв ден и какъв сезон е, докато Филитов — Ватутин не се съмняваше в това — не знаеше. Полковникът се наведе напред и започна да наблюдава как арестуваният яде каша от една дълбока паница.

— Доведете го — разпореди се полковник Ватутин. Той мина през тоалетната и си наплиска лицето със студена вода, погледна се на огледалото и стигна до извода, че няма нужда от бръснене. После полковникът се убеди, че униформата му е в пълен ред. Единственият постоянен фактор в нарушения ритъм на живота на арестанта трябваше да бъде лицето и външният вид на следователя. Ватутин даже провери изражението на лицето си в огледалото: надменно, високомерно, ала същевременно съчувстващо. Остана доволен от това, което видя. Да, аз съм професионалист, каза той на отражението си. Не съм варварин, не съм дегенерат, а просто майстор в своята професия, изпълняващ трудна, но необходима работа.

Когато доведоха арестувания, Ватутин, както винаги, седеше в стаята за разпити. Той всеки път си даваше вид, че е зает с нещо, когато се отваряше вратата, и всеки път си вдигаше главата, като че ли се изненадва, че го откъсват от работа, сякаш иска да каже: пак ли с теб ще се занимавам? Той затвори папката и я сложи в куфарчето. Филитов седна срещу него. Отлично, забеляза Ватутин, без да повдига глава, вече не се налага да му казвам. Мислите му трябва да се съсредоточат само в една реалност, която е останала в неговия живот: Ватутин.

— Надявам се, че сте спали добре? — каза той, обръщайки се към Филитов.

— Тъй да се каже — последва отговорът. Очите на стареца бяха мътни. Те не синееха вече с оня блясък, от който се възхищаваше Ватутин по време на първия разпит.

— Добре ли ви хранят?

— Случвало се е да ям и по-добре. — По лицето пробягна студена усмивка, зад която все още се скриваха някаква гордост и предизвикателство, но вече много по-малко, отколкото това му се струваше на Филитов. — Обаче налагало се е да се храня и по-лошо.

Ватутин невъзмутимо преценяваше силата на Филитов — тя несъмнено намаляваше. Вие знаете, помисли си полковникът от КГБ, вие не може да не знаете, че губите битката. Добре разбирате, че всичко е въпрос само на време. Аз ясно виждам това, говореха очите на Ватутин, взирайки се във Филитов, за да търсят и открият слабост. Филитов се мъчеше да запази твърдост на духа, да не се поддаде на напрежението, ала устоите му вече се разклащаха и още някаква вялост се наби в погледа на Ватутин, като го наблюдаваше. Вие знаете, че няма да издържите, Филитов.