Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Александров махна с ръка, сякаш се касаеше за дреболии.

— Вчера разговарях с Ванеев — каза той.

— Е и какво?

— Той е съгласен да се присъедини към нас. Мисълта, че милата му дъщеричка — тази развратница — трябва да попадне в трудов лагер, е непоносима за него. Обясних му какво се иска от него. Всичко беше много просто. Щом получите признание от този негодник Филитов, веднага започваме. По-добре е да не губим време, трябва да задвижим всичко едновременно. — Академикът кимна в подкрепа на думите си. В политическите игри той умееше майсторски да лавира.

— Притеснява ме възможната реакция на Запада — внимателно забеляза Герасимов.

Александров се усмихна хитро, гледайки към чашата си.

— Нармонов ще го сполети инфаркт. Възрастта му е съвсем подходяща. Няма да е смъртоносен, не, но ще му се наложи да се откаже от поста си. Ние ще убедим Запада в последователността на нашата политическа линия — ако вие толкова много настоявате, Николай Борисович, готов съм дори да се съглася със съкращение на въоръженията. — Той замълча. — Няма смисъл без нужда да тревожим политиците на Запада. Това, което ме безпокои мен пък, е въпросът за ръководната роля на партията.

— Разбира се. — Герасимов знаеше какво ще последва по-нататък и се облегна на стола, за да изслуша поредната тирада.

— Ако не спрем Нармонов, партията е обречена! Глупак, той се опитва да отхвърли всичко, за което сме се борили. Без ръководството на партията в този дом щеше да живее някой немец. Без Сталин, който вплете челичени кости в народния гръбнак, къде щяхме да бъдем сега? А Нармонов се осмелява да осъжда нашия най-голям вожд, след Ленин, разбира се — припряно добави академикът. — Нашата страна се нуждае от силна ръка, от една силна ръка, а не от хиляди слаби! Нашият народ разбира това и го желае.

Герасимов кимна в знак на съгласие. Обаче не го напускаше учудването: защо този слабоумен бъбрив старец всеки път повтаря едно и също? Партията нямаше нужда от една здрава ръка, колкото и Александров да отричаше този факт. Самата партия се състоеше от хиляди малки алчни и ненаситни ръце: членовете на Централния комитет, местните апаратчици, които плащаха членския си внос, издигаха лозунги, ходеха всяка седмица на събрания, докато не им втръснеше — но продължаваха своята дейност, защото тя им прокарваше път в служебната йерархия, което означаваше привилегии. А привилегиите — това бе кола, летуване в Сочи и… битова техника на фирмата „Блаупункт“.

Всички хора си имат уязвими места, Герасимов го знаеше. Уязвимото място на Александров беше това, че в партията сега вярваха само малцина. Обаче именно партията ръководеше страната. Партията подхранваше амбициите. Властта беше една цел, оправдаваща всички средства за нейното постигане, а за Герасимов партията беше път към властта. През целия си живот той бе защитавал партията от посегателствата на тези, които се стремяха да променят коефициентите в уравнението на властта. Сега, като председател на КГБ, олицетворяващ „щита и меча“ на партията, Герасимов бе достигнал такова положение, когато можеше да поеме в ръцете си юздите на управлението на партията и на страната. Александров щеше да бъде изумен и дълбоко потресен, ако узнаеше, че неговият млад ученик виждаше властта като единствената си цел и нямаше друго намерение, освен да запази статуквото. Съветският съюз щеше упорито да работи за укрепване на вътрешната си безопасност, стремейки се да разпространи своята форма на управление върху всяка страна, в която му се представи такава възможност. Развитието щеше да продължи — предизвикано отчасти от вътрешни промени, отчасти от това, което щеше да му се удаде да получи от Запада, — но Герасимов нямаше прекалено да увеличава темповете на очакванията, както Нармонов възнамеряваше да го стори. Най-хубавото нещо обаче беше, че юздите на властта щяха да попаднат в ръцете на Герасимов. Опирайки се на мощта на КГБ, той можеше да не се страхува за собствената си безопасност — особено след като подчини Министерството на отбраната. Затова той търпеливо седеше и слушаше високопарните слова на Александров, кимвайки с глава, когато бе необходимо. На един страничен наблюдател това можеше да напомни хилядите стари картини — почти всички фалшиви, — изобразяващи Сталин, който увлечено слуша думите на Ленин, и също като Сталин Герасимов използваше тези думи за собствена изгода. Герасимов вярваше само в Герасимов.