Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Вие ми възложихте това разследване, за да разоблича един предател на родината. — Ватутин запази самообладание със страшно усилие на волята и не трепна, като чу думите на Герасимов. — По мое мнение вече изпълних това. Известно ни е, че е извършил измяна. Имаме доказателства…

— Язов смята, че това е недостатъчно.

— С контраразузнаване се занимава КГБ, а не Министерството на отбраната.

— Опитайте се да го обясните на генералния секретар — измърмори Герасимов, подведен от гнева си. — Полковник Ватутин, аз трябва да получа това признание.

Герасимов се надяваше, че днес ще постигне още един успех в областта на разузнаването, но шифрованото съобщение „мълния“, постъпило от Америка, бе сложило край на тези надежди. Но което го разтревожи още повече — сега той узна, че информацията, която бе предал по предназначение предишния ден, няма никаква стойност. В шифрованото съобщение се говореше, че агент Ливия се извинява, но компютърната програма, изпратена до московския център чрез капитан Бизарина, се е оказала остаряла. По такъв начин сведенията, с помощта на които Герасимов се надяваше да изглади отношенията между КГБ и новия многообещаващ проект на Министерството на отбраната, сега бяха безполезни.

Той се нуждаеше, ужасно се нуждаеше от признание, но то не биваше да бъде изтръгнато с изтезания. На всички е известно, че прибягвайки до мъчения, следователят може да се сдобие с това, което желае — изтезаваният човек има достатъчно подбуди, за да признае всичко, каквото поискат от него. На Герасимов му трябваше достоверно признание, което ще може сам да покаже в Политбюро, защото неговите членове вече не изпитваха безграничен страх пред КГБ, та да вземат всяка дума на председателя за чиста монета.

— Ватутин, имам нужда от признание, и то колкото се може по-скоро. Колко време ще ви трябва за това?

— С методите, които сега ни се налага да приложим — не повече от две седмици. Можем да го лишим от сън. За това ще трябва време, тъй като старците се нуждаят от по-малко сън, отколкото младите хора. Той постепенно ще загуби връзка с действителния свят и ще рухне. Като вземем под внимание това, което знаем за него, можем да предположим, че той ще се съпротивлява с всички сили, с цялото си мъжество — а не можеш да му отречеш мъжество. И все пак той е човек като всички други. Да, ще ни трябват две седмици — завърши Ватутин, знаейки, че и десет дена стигат. Но по-добре е да съобщиш за успеха по-рано.

— Добре. — Герасимов направи пауза. Сега трябваше да ободри полковника: — Ватутин, вие добре проведохте разследването въпреки неудачното завършване на последния етап. Да се очаква идеален ход на разработката във всички нейни фази би било неразумно, а политическите последствия нямат отношение към вас и не бива да ви виним за тях. Ако съумеете да постигнете успех и изпълните моето поръчение, наградата ще съответства на важността на поставената задача.

— Благодаря, другарю председател.

Герасимов изчака да се затвори вратата след полковника, а после извика колата.

Председателят на Комитета за държавна сигурност никога не пътуваше без придружители. Неговият личен ЗИЛ — една ръчно изработена лимузина, приличаше на огромните американски коли, които се използваха преди тридесет години. Винаги го съпровождаше една още по-безобразна на вид „Волга“, пълна с телохранители, които се подбираха за тази служба по изкуството да владеят оръжието, умението да се сражават в ръкопашен бой и безпределната преданост на председателя. Седнал на задната седалка, Герасимов наблюдаваше как край прозорците на автомобила му се мяркат московските сгради. Колата стремително се носеше по централната разделителна линия на широките улици. Скоро той излезе от града, насочвайки се към горите, където през 1941 година бяха спрени немците.

Много от военнопленниците — ония, които останаха живи след тифната епидемия и лошата храна — бяха строили тези дачи. Въпреки че руснаците както по-рано мразеха немците, номенклатурата — управляващата класа в това безкласово общество — високо ценеше сръчността на немските работници. Електрониката на „Сименс“ и битовата техника на фирмата „Блаупункт“ толкова неизменно красяха домовете на руския елит, колкото вестник „Правда“ и нецензурираните служебни екземпляри на белия бюлетин на ТАСС. Дървените къщи, разположени сред боровите гори на запад от Москва, по нищо не отстъпваха на построените по времето на царя. Герасимов често се питаше какво ли е станало с немските войници, които са вложили труда си за издигането на тези вили? Впрочем това нямаше никакво значение.