Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

За какво ти е всичко това, Михаил Семьонович, шепнеше някакъв вътрешен глас. Той има време — този чекист контролира времето. Той ще загуби толкова време, за да те сломи, колкото е необходимо. Той ще победи. Не ти ли е ясно?

Кажете ми, другарю капитан, защо задавате такива глупави въпроси. Защо смятате, че трябва да си обясните какво представлява един мъж? — попита познатият глас Филитов. Отстъпвайки от Брест-Литовск до Вязма, ние знаехме, че търпим поражение, но аз никога не прекратих съпротивата и вие също. Ако сте могли да се държите предизвикателно към немската армия, то ще съумеете да устоите и срещу този чекистки плужек.

Благодаря ти, Романов.

Как изобщо ще се оправите без мен, другарю капитан? — чу Филитов един насмешлив глас. Въпреки цялата си мъдрост понякога вие се държите просто глупаво.

Ватутин забеляза как нещо се промени. Мътилката изчезна от очите на стария офицер, те отново се проясниха и изнуреният му гръб се изправи.

Какво ли го поддържа? Омразата ли? Ненавиждате ли държавата за това, което е станало с вашето семейство… или причината е съвсем друга?

— Кажете ми — започна Ватутин. — Кажете, защо ненавиждате родината?

— Вие грешите — отвърна Филитов. — Аз обичам родината. Убивал съм заради нея, проливал съм кръв заради нея. Горял съм заради нея. Ала не съм правил всичко това заради такива като вас. — Въпреки очевидната слабост в очите му пламтеше огънят на омразата. Ватутин даже не трепна. Той не се поддаваше на емоции.

Бях близо до успеха, но нещо се промени. Ако успея да си изясня причината, Филитов, вие ще ми паднете в ръцете. Нещо подсказваше на Ватутин, че той вече е получил всичко, което му трябва. Нужно бе само да узнае — какво именно го крепи.

Следствието продължаваше. Въпреки че Филитов щеше успешно да се противопостави на въпросите на следователя — и този път, и на следващия, и дори в продължение на няколко дни, — Ватутин подриваше физическата и емоционалната сила на стария офицер. И двамата го разбираха — и следователят, и арестуваният. Тук обаче грешаха. И двамата смятаха, че Ватутин контролира протичането на времето, а именно времето е истински господар на човека и се разпорежда с него по свое усмотрение.

Герасимов беше много изненадан, когато получи още едно шифровано известие „мълния“ от Америка, този път от Платонов. То пристигна във вид на телеграма и уведомяваше шефа на КГБ, че с дипломатическа поща до него е изпратено съобщение с ниво на секретност „Лично за председателя“. Това беше извънредно необичайно. Комитетът за държавна сигурност повече от всички други тайни служби в света все още разчиташе на еднократни системи за шифроване. Такива кодове бяха надеждни, те не се поддаваха на разшифровка дори теоретически — ако, разбира се, ключът към шифъра на този ден не е попаднал в ръцете на противника. Наистина този канал на връзка действаше бавно, но беше надежден, а КГБ повече от всичко се стремеше към надеждност. Обаче, освен нивото на връзката съществуваше и определен протокол. Във всяка голяма резидентура се пази специален шифър. Той дори няма свое име, но с него се шифроват документи, изпращани от резидента лично до председателя. Платонов заемаше по-важен пост, отколкото даже подозираше ЦРУ — той беше резидентът във Вашингтон, шефът на най-важната станция.

Когато съобщението пристигна, то бе донесено направо в кабинета на председателя на КГБ. Този път Герасимов не извика личния си шифровчик, един капитан, в чиято преданост не се съмняваше. Председателят разшифрова първото изречение сам и откри, че донесението съдържа предупреждение за „къртица“. В КГБ не съществуваше определен термин за скрит предател в собствените му редове, но високопоставените офицери от тайните служби бяха запознати със западната дума.

Донесението беше дълго и на Герасимов му бе необходим повече от час за разшифроването. Той проклинаше своята непохватност в тези дела, докато разчиташе дяволския текст, състоящ се от тридесет и трите букви на руската азбука, разположена в най-случайни комбинации.

Значи в КГБ е внедрен американски агент? — с изумление разбра Герасимов. Колко висок пост заема той? Председателят извика личния си секретар и му заповяда да донесе досиетата на агент Касий и Джак П. Райън от ЦРУ. Както винаги, неговото разпореждане бе изпълнено мълниеносно. Той остави досието на Касий настрана и отвори папката, в която се съдържаха сведения за Райън.

Вътре намери биографична справка от шест страници, обновена само преди шест месеца, също така изрезки от американски вестници и преводи. От преводите Герасимов нямаше нужда — той сносно владееше английски език, говореше свободно, макар и с акцент. И така. На тридесет и пет години, проявил се отлично в деловия свят, а после и в академичната общност и най-накрая в разузнаването. Бързо се издигнал в служебната йерархия на ЦРУ. Изпълнявал длъжността специален офицер за връзка в Лондон. Първата характеристика, която му бяха направили на площад „Дзержински“, явно отразяваше прекалено личното мнение на аналитика. Това веднага стана ясно на Герасимов. Богат изтънчен дилетант. Не, не е вярно, помисли си шефът на КГБ. Стремителната кариера на Райън в ЦРУ изключваше подобна характеристика, освен ако разчита на стабилни политически връзки, ала в справката липсваха подобни данни. Съдейки по всичко, той е умен — Герасимов бе впечатлен, че Райън е автор на две книги, екземпляри от които се намираха в московските библиотеки, — самолюбив и горд човек, привикнал към комфорта и привилегиите.