Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Съобщението пристигна във Вашингтон след един час. Неговият текст трябваше да бъде приет по съответния начин от комуникационния спътник „Радуга“ както в съветското посолство, така и в Американската агенция за национална сигурност, където го записаха на компютърна лента заедно с хиляди други съветски радиограми — там денонощно работеха, за да ги дешифрират.

За руснаците всичко беше много по-лесно. Текстът на шифрованото съобщение бе занесен в секретната част на посолството, където един лейтенант от КГБ превърна шифрограмата в текст, понятен за четене, после го заключи в строго охранявания сейф до пристигането на Платонов сутринта.

Платонов пристигна в посолството в шест часа и тридесет минути. На бюрото му лежаха сутрешните вестници. Той смяташе, че американската преса е много полезна за КГБ. Обаче самата мисъл за свободна преса му беше толкова чужда, че дори не се опитваше да разбере нейното истинско предназначение. Но Платонов се захвана с по-важни неща. В седем часа без петнадесет минути пристигна дежурният офицер и го информира за събитията през изминалата нощ, а също му предаде съобщенията, постъпили в Москва, където сега вече бе ден. Върху списъка на съобщенията лежеше една бележка, която информираше Платонов за пристигането на шифрограма с отметка „лично, само за резидента“. Платонов разбра за какво става дума и веднага се запъти към сейфа. Младият служител от КГБ, който охраняваше тази част от посолството, внимателно провери документите на Платонов — предшественикът му бе уволнен, защото самоуверено решил, че познава резидента по физиономия след някакви си десет месеца служба във Вашингтон. Съобщението се намираше в един плик, запечатан по надлежния начин, и лежеше в съответното отделение на касата. Платонов пъхна шифрограмата в джоба си, преди да затвори и заключи сейфа.

Резидентурата на КГБ във Вашингтон беше по-голяма, отколкото тази на ЦРУ в Москва, макар че Платонов я считаше за малка, тъй като броят на служителите в посолството неотдавна бе ограничен в съответствие с броя на американските дипломати в Москва — за което американците настояваха от няколко години. Обикновено Платонов събираше своите началници на отделения в седем часа и тридесет минути на утринно съвещание, обаче днес извика един от тях по-рано, отколкото друг път.

— Добро утро, другарю полковник — официално го поздрави офицерът. В КГБ не одобряваха фамилиарните обръщения.

— Трябва ми известна информация от Касий относно случая с Райън. Необходимо е колкото се може по-бързо да се потвърдят неговите затруднения с борсовите операции. Това означава, че следва да проведете днес срещата — ако успеете.

— Днес ли? — притеснено попита офицерът, получавайки от Платонов писменото указание. — Ако организирам срещата толкова набързо, това означава да изложа агента на опасност.

— На председателя това му е добре известно — сухо забеляза Платонов.

— Разбрано. Значи днес — отвърна офицерът.

Резидентът на КГБ си позволи да се усмихне, когато неговият подчинен напусна кабинета. По-рано той не е проявявал толкова много емоции за цял месец, помисли си Платонов. Този млад офицер ще стигне далече.

— Ето го и „Буч“ — каза един служител на ФБР, като видя човека, излизащ от вратата на съветското посолство. Те познаваха истинското му име, разбира се, но първият агент на ФБР, който имал за задача да го следи, забелязал, че той прилича на Буч, героя от един популярен филм 13 13 „Буч Касиди и Сънданс Кид“. — Б.пр. , и прякорът му се лепнал от само себе си. Привидно неговите утринни задължения се състояха в това, да отключи няколко кабинета на дипломатите и да изпълни няколко поръчки преди тяхното пристигане в девет часа. Това означаваше, че руснакът закусваше в едно съседно кафе, купуваше няколко вестника и списания… а нерядко оставяше един знак — или два на някое от условните места. Както обикновено се случва при по-голяма част от контраразузнавателните операции, най-трудното бе да се подбере ключ към неговото поведение, да се разбере какво прави и защо. След това идва ред на рутинната полицейска работа. Агентите на ФБР успяха да намерят такъв ключ преди единадесет месеца.

„Буч“ премина покрай четири блока, които отделяха посолството от кафето. Служителите на ФБР забелязаха, че той е топло облечен — явно зимата във Вашингтон му се струва не особено топла — и влезе в кафето в точно определеното време. Както по-голямата част от подобни заведения, кафето си имаше постоянна клиентела. Трима от редовните посетители на това кафе бяха агенти. В техния състав влизаше една жена. Тя беше облечена като делова дама и си четеше своя „Уолстрийт Джърнъл“ в едно сепаре в ъгъла. Другите двама изглеждаха като строителни работници — в комбинезони, с дърводелски инструменти, препасани на коланите — и пристъпваха важно-важно към тезгяха или преди пристигането на руснака, или веднага след него. Днес те бяха дошли преди него и очакваха появяването му. Разбира се, не всеки път ставаше така. Жената — специалният агент Хейзъл Лумис — съчетаваше посещенията си с истински бизнес и се стараеше да не се мярка тук през почивни дни. Налагаше се да се поеме риск, но щателното следене, колкото и добре да е планирано, не трябва да бъде постоянно. Тримата посещаваха кафето даже и в дните, когато не се очакваше пристигането на „Буч“, без да променят разписанието си, стремейки се никой да не забележи техния интерес към руснака.