Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Виждам го — каза операторът.

— Нека да се дръпнем от прозорците — изкомандва Ватутин. Тази команда беше излишна. Служителите с биноклите стояха в дълбочина, далече от тях, и тъй като лампите в апартамента не светеха — за всеки случай те бяха отвъртени, — никой не можеше да се досети, че вътре има хора.

В едно отношение на служителите на Второ главно управление им провървя — Филитов никога не спускаше щорите. Те видяха как той влезе в спалнята, свали си униформата, облече домашни дрехи и обу чехли. После той се върна в кухнята и си приготви проста вечеря. Наблюдаваха как старият полковник сне капачката на половинлитрова бутилка водка, взрян навън през прозореца.

— Самотен старец — забеляза един от служителите. — Не мислиш ли, че всичко е станало заради това?

— Така или иначе ще узнаем.

Защо ни предава държавата? — попита Филитов ефрейтор Романов след два часа.

Навярно защото сме войници. Филитов забеляза, че ефрейторът избягва по същество както въпроса, така и отговора. Разбираше ли той какво го пита неговият командир?

Но ако ние предадем държавата?

Тогава ще умрем, другарю капитан. Толкова е просто. Ще си заслужим ненавистта и презрението на работниците и селяните и ще умрем. Романов гледаше през пропастта на времето в очите на своя капитан. Сега у ефрейтора възникна собствен въпрос. Той не се решаваше да го зададе, но очите му сякаш говореха: какво направихте, капитане?

В апартамента на срещуположната страна на улицата мъжът пред звукозаписната апаратура чуваше риданието и не можеше да разбере каква беше причината?

— Какво правиш, мила? — попита Ед Фоли и магнетофоните записаха този въпрос.

— Започвам да съставям списък на това, което е нужно да се направи преди отпътуването. Трябва да се сетя за толкова много неща. По-добре е да се заема с това още отсега.

Фоли се наведе над рамото й. Пред Мери Пат имаше бележник и молив, но тя предпочиташе да пише с маркер върху пластмасова плочка. Такива плочки често се срещат в хладилниците — написаното върху тях лесно се изтрива с влажен парцал.

A3 ЩЕ СЕ ЗАЕМА С ТОВА, написа тя, ИЗМИСЛИХ ИДЕАЛНА ХИТРОСТ. Мери Пат се усмихна и подаде снимката на хокейния отбор, в който играеше Еди младши. На снимката личаха автографите на всички играчи, а в най-горната част с развлечени букви Еди с помощта на майка си бе написал на руски: „На човека, който ни носи късмет. С благодарност: Еди Фоли“.

Ед се намръщи. За съпругата му едно такова поведение беше типично и той знаеше, че Мери Пат ще успее максимално да се възползва от своето прикритие. Но… той поклати глава. Единственият човек в канала за връзка с КАРДИНАЛА, който можеше евентуално да го разпознае, нито веднъж не бе видял лицето му. На Ед може би не му достигаше дързост, но компенсираше това с по-голяма предпазливост. Той смяташе, че е в състояние по-добре от жена си да открие външно наблюдение. Признаваше, че Мери Пат влага в работата повече плам и че е превъзходна актриса, но понякога, по дяволите, сякаш разумът я напускаше. Тогава защо не й го кажеш? — каза си той.

Ед знаеше какво ще се случи — тя ще го обори с практически съображения и ще го накара да млъкне. Не разполагаха с достатъчно време, за да създадат междинно звено. И двамата знаеха, че тя има надеждно прикритие и засега бе извън всякакво подозрение.

Но… По дяволите, тази работа се състои от цяла поредица досадни „но“.

ДОБРЕ, НО СИ ПАЗИ МАЛКИЯ ПРИВЛЕКАТЕЛЕН ЗАДНИК!!! — написа той на пластмасовата плочка. Докато тя го изтриваше, в очите й блесна закачлива искрица. После написа своето послание: А СЕГА НЕКА ДА НАПРАВИМ ЗАРАДИ МИКРОФОНИТЕ ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ!

Ед едва не се задуши, мъчейки се да сдържи смеха си. И така всеки път — преди рискована работа. Не че имаше нещо против. Просто това му се струваше някак странно.

След десет минути двама руски техници, намиращи се в сутерена на сградата, увлечено слушаха звуците от спалнята на Фоли, стараейки се да не изпуснат никаква подробност.

Мери Фоли се събуди както винаги в седем без четвърт СУТРИНТА. Отвъд прозорците беше още тъмно и на нея й мина мисълта — какво ли влияние са оказали върху формирането на характера на дядо й студените и тъмни руски зими… а също и на нейния. Както по-голяма част от американците, изпратени на работа в Москва, вградените в стените микрофони дълбоко я възмущаваха. Понякога изпитваше извратено удоволствие да издевателства над тези, които я подслушват — както се случи предишната вечер, — но нима можеше да се изключи вероятността руснаците да са инсталирали микрофони и в тоалетната. Навярно са инсталирали, помисли си тя, гледайки се в огледалото. Първото, което трябваше да направи, бе да си измери температурата. На нея и на мъжа й им се искаше да имат още едно дете и ето вече от няколко месеца се стремяха към това поне самият процес им доставяше по-голямо удоволствие от руската телевизия. От професионална гледна точка бременността й осигуряваше дяволски надеждно прикритие. След три минути тя си записа температурата в картона, който пазеше и шкафчето за лекарства. Вероятно не още, каза си тя, може би след няколко дена. Все пак изхвърли в кофата за боклук остатъците от комплекта, позволяващ да се открие ранна бременност.