Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Обектът напусна апартамента. Няма нищо особено. Групата за външно наблюдение е готова да го поеме.

— Добре — отвърна Ватутин и остави слушалката на телефона.

Един от операторите настрои камерата, за да фиксира появяването на Филитов на улицата. Полковникът се приближи до автомобила, отговори на поздрава на шофьора и седна в колата. След няколко мига тя изчезна от погледа. Служителите, наблюдавали тази сутрин Филитов, стигнаха до извода, че всичко е преминало както обикновено, без каквито и да било отклонения. Сега вече можеха да си позволят малко почивка.

Планинските върхове на запад бяха захлупени от облаци, валеше ситен дъжд. Стрелеца още не бе напуснал лагера. Имаше нужда от молитви, да се утешат хората. Ортис отсъстваше, тъй като френските лекари трябваше да се погрижат за раната на лицето му. В същото време неговият афганистански приятел преглеждаше документите на служителя на ЦРУ. Стрелеца се чувстваше неловко, изпитваше вина, но се успокояваше, казвайки си, че рови из материали, които сам бе донесъл на Ортис. Офицерът от ЦРУ обичаше да си води бележки и — това бе известно и на Стрелеца — да събира карти. Афганистанецът намери нужната карта на мястото, от което се интересуваше. Към нея имаше прикачени няколко скици. Той ги изкопира на ръка бързо и точно, после ги върна обратно на мястото им и ги остави така, както ги бе заварил.

— Ужасни сте пуритани! — засмя се Беа Тосиг.

— Би било истинско безобразие да развалям създалото се впечатление — отговори Ал, скривайки зад усмивката отвращението си към гостенката. Изобщо не можеше да разбере защо Канди харесва тази… особа. Ал не знаеше защо тя буди неприятни чувства у него. Причината съвсем не беше, че тя не го харесва. Ал хич не се интересуваше от това. Семейството и годеницата му го обичаха, а всички негови колеги в работата го уважаваха, което бе достатъчно. Ако той не съответстваше на нечии представи за армейския офицер, по дяволите… Но в поведението на Беа имаше нещо такова…

— Добре, нека да поговорим за работата — весело каза гостенката. — От Вашингтон ме питат в какъв срок…

— Няма да е лошо някой да каже на бюрократите, че тези неща не стават така по заповед — измърмори Канди.

— Не повече от шест седмици — усмихна се Ал, — може би дори по-малко.

— Кога? — попита Канди.

— Още не сме имали възможността да го прокараме чрез моделиращото устройство, но имам чувството, че всичко е наред. Всъщност това е идея на Боб. Той обмисли всичко и успя да рационализира програмното осигуряване дори по-добре, отколкото разчитах. Въобще не се налага да се използва толкова много ИИ, колкото се предполагаше в моите разчети.

— Така ли? — А се смяташе, че използването на ИИ — изкуствения интелект — е от изключително значение за ефективността на огледалата и разпознаването на целта.

— Да, ние прекалено се увличахме от инженерното решаване на проблема, облягайки се на разума вместо на инстинкта. Не би трябвало да диктуваме на компютъра как да решава собствените си неща. Можем да намалим командното натоварване на двадесет процента, въвеждайки в програмата предварително подготвени варианти. Оказва се, че това е по-бързо и по-просто, отколкото да караме компютъра да избира множеството решения от съществуващия асортимент.

— Какво ще кажете за аномалиите?

— Там е цялата работа. Рутинните операции на ИИ в действителност забавяха нещата в по-голяма степен, отколкото мислехме… Ние се опитвахме да направим процедурата толкова гъвкава, че тя се натъкна на трудности при избора на варианта. Очакваната ефективност на лазера е достатъчно добра и изборът на варианта за поразяване на целите може да се осъществи по-бързо, отколкото е в състояние да направи това програмата на ИИ при решаване на проблема дали си струва да започне прицелването. Дори вариантът да не е най-добрият, защо все пак системата да не се опита да порази целта?

— Техническите характеристики на вашата лазерна система май се промениха — забеляза Беа.

— Нямам право да говоря за това.

Още едно подхилване по лицето на дребния мижитурка. Тосиг си наложи да му се усмихне на свой ред. Аз знам нещо, което ти не знаеш, това искаш да ми кажеш, нали? — помисли си Беа. Само като те погледна, и ме полазват студени тръпки, но още по-лошо ми става, като виждам как те гледа Канди — сякаш си Пол Нюман или еди-кой си красавец от Холивуд! С този бледожълт цвят на лицето и пъпчасал на всичкото отгоре. Беа не знаеше дали да се смее, или да плаче…