Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Като се има предвид необичайно високият пост на заподозрения, мисля, че трябва да се опитаме да го хванем в момента на предаването на документите. Изглежда, ЦРУ знае, че сме прекъснали канала, по който са били предавани материалите на Филитов, и затова е предприело необичайната стъпка, като е възложило на свой служител да осъществи предаването, за да не бъде допусната грешка. Трябва да се отчете, че това е един акт на отчаяние въпреки умението, с което е извършено предаването. Бих желал същевременно да разобличим съпрузите Фоли. Те явно се гордеят, че са ни водили толкова дълго време за носа. Ако ги пипнем с явни улики, ще им смачкаме фасона и ще нанесем сериозен психологически удар на ЦРУ като цяло.

— Съгласен съм — кимна Герасимов. — Тази разработка е поверена на вас. Действайте внимателно, без да бързате. — И двамата разбираха, че разследването трябва да приключи в рамките на по-малко от една седмица.

— Благодаря ви, другарю председател. — Ватутин веднага се върна в кабинета си, където даде указания на груповите началници.

Микрофоните бяха много чувствителни. Като повечето хора Филитов рядко се обръщаше от една страна на друга, правеше го само когато сънуваше — и тогава магнетофонната лента на въртящите се ролки регистрираше шумоленето на завивките и някакво едва различимо мърморене. Най-накрая се чу друг звук и мъжът със слушалките даде знак на останалите. Звукът сякаш произхождаше от лодка с надути платна и това означаваше, че обектът изригва одеялата и чаршафите от леглото.

После идваше ред на кашлицата. Старият полковник имаше проблеми с белите дробове — така твърдеше медицинският му картон. Постоянно го тормозеха простудни заболявания и възпаления на дихателните пътища. Явно той не се чувстваше добре. Последва изсекване на носа, което прозвуча като свирка на локомотив.

— Виждам го — каза мъжът зад телевизионната камера. — Върви право към тоалетната. — Следващата поредица от звуци бяха съвсем предсказуеми. Към прозорците на апартамента бяха насочени мощните обективи на две телекамери. Светлофилтрите позволяваха да се наблюдава жилището му въпреки отблясъците на утринното слънце.

— Все си мисля — забеляза един от техниците. — Ако се видя на запис как се държа след събуждане, ще умра от срам.

— Този тип ще умре по друга причина — отбеляза студено старшият офицер. В това се състоеше един от проблемите на разследването — започваш прекалено много да се отъждествяваш със заподозрения и от време на време се налага да си припомниш колко отвратителни са предателите на родината. Къде си се отклонил от правия път, недоумяваше майорът, мислейки за Филитов. Човек с такава героична биография. Майорът вече се замисляше: как ще се води това дело по-нататък. Щеше ли да има открит процес? Щяха ли да се осмелят да изкарат пред съда един толкова известен герой от войната? Това, каза си той, ще изисква политическо решение.

Вратата на апартамента се отвори и после отново се затвори — това означаваше, че Филитов е получил вестник „Красная звезда“, който всяка сутрин му донасяше куриерът от Министерството на отбраната. Те чуха бълбукането на кафеварката и се спогледаха — този гаден предател пиеше всяка сутрин хубаво кафе.

Сега се виждаше добре — Филитов седеше на малката кухненска маса и четеше. Обичаше да си води бележки и те забелязаха, че полковникът драска в един бележник или върху самия вестник. Когато се свари кафето, той стана, за да извади мляко от малкия хладилник. Преди да го изсипе в кафето, полковникът го помириса дали не се е вкиснало. Той разполагаше с достатъчно масло, за да си намаже обилно една филия ръжен хляб. Те вече знаеха, че това е неговата обичайна закуска.

— Все още яде по войнишки — каза операторът.

— Той наистина е бил добър войник — забеляза друг. — Ех, стари глупако, как можа да сториш това?

Закуската скоро свърши и те видяха как Филитов тръгна към банята, където се изми и обръсна. После се появи отново на екрана и го наблюдаваха как чистеше с четка ботушите си. Филитов носеше винаги ботуши, което беше необичайно за Министерството на отбраната, но трите звезди на куртката му също бяха необичайно явление. Като се облече, той застана пред огледалото и хубаво се огледа. После вестникът се озова в дипломатическото куфарче и полковникът тръгна към вратата. Последният звук, който чуха служителите на ВГУ, бе щракането на ключа в бравата на изходната врата. Майорът се приближи до телефона.