Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Оглушал и зашеметен от експлозията, той се изправи, олюлявайки се, на крака. Беше странно: виждаше и усещаше шума, ала не го чуваше. Инстинктивно свали предпазителя на автомата и се огледа наоколо, очаквайки появата на следващия бомбардировач. Ето го. Автоматът се надигна нагоре и като че ли от само себе си изстреля един ред, но не сполучи. Следващият СУ-24 се освободи от товара си на сто метра по-нататък и се скри в далечината, оставяйки след себе си следи от черен дим. Атаката завърши.

Слухът се възвръщаше бавно и звуците изглеждаха като насън. Но това не беше сън. Мястото, където се намираше мъжът с момченцето, сега се бе превърнало в яма. Нямаше никакви следи от муджахидина и сина му и дори увереността, че сега са застанали праведни пред своя Бог, не беше в състояние да намали ненавистта, от която се смразяваше кръвта в жилите. Той си спомни как бе проявил милост към руснака, как скърбеше при известието за смъртта му. Никога, никога вече няма да бъде жалостив към неверниците. Ръцете, които стискаха автомата, побеляха от напрежение.

Прекалено късно по небето се стрелна един пакистански Ф-16 — руснаците се бяха скрили зад границата, след една минута, като описа два кръга над лагера за бежанци, изтребителят се прибра в базата си.

— С вас всичко наред ли е? — Това беше Ортис. Лицето му бе леко засегнато от някаква осколка, а гласът сякаш идваше отдалеч.

Отговор не последва. Стрелеца направи жест с ръката, стискаща оръжието, без да откъсва очи от вдовицата, която ридаеше за загиналите. После двамата мъже се отправиха да потърсят ранени, които все още можеха да бъдат спасени. За щастие медицинската част на лагера не бе пострадала. Стрелеца и служителят на ЦРУ пренесоха в болницата половин дузина пострадали. Френският лекар ругаеше с лекотата на човек, който е свикнал с такива събития, ръцете му бяха вече в кръв от започналата работа.

Те откриха Абдул при следващата обиколка. Младежът стоеше до един „Стингър“ в бойна готовност. Като видя Стрелеца, той се разплака и си призна, че е спал, когато започнало нападението. Стрелеца го потупа по рамото и му каза, че няма вина за това. Между пакистанските и съветските власти съществуваше договореност, забраняваща нападения през границата. По всичко личеше, че тази договореност няма никаква стойност. Появи се група от Френски телевизионни репортери и Ортис отведе Стрелеца встрани, където никой не може да ги види.

— Шестима — забеляза Стрелеца. Той не спомена за загубите сред цивилното население.

— Такива набези са признак на слабост, приятелю — отвърна Ортис.

— Да убиваш жени и деца юни е мерзост пред Господ.

— Вашите припаси не пострадаха ли? — За руснаците това беше партизански лагер, разбира се, но Ортис не се канеше да оспорва това гледище. Той бе прекарал тук прекалено дълго време, за да е обективен.

— Само няколко автомата. Останалото вече бе изнесено извън границите на лагера.

Ортис нямаше какво повече да каже. Запасът от успокоителни забележки беше изразходван. Все го преследваше кошмар — струваше му се, че тези операции по поддръжка на афганистанците оказват същото въздействие както по онова време опитът да помогнат на племето хмонг в Лаос. Бойците на племето мъжествено се сражаваха с виетнамските завоеватели, но бяха напълно изтребени въпреки подкрепата на Запада. Офицерът от ЦРУ се опитваше да убеди себе си, че тук ситуацията е по-различна и обективно, беше прав. Но измъчената му душа страдаше, виждайки колко воини излизат от лагера — въоръжени до зъби — и колко се връщат после. Действително ли Америка помага на афганистанците да освободят страната си, или просто ги подтикваме да правят това, за да убият колкото се може повече руснаци, преди те самите да бъдат напълно унищожени?

Каква е правилната политика? — попита се той и си призна, че не е в състояние да отговори на този въпрос.

Ортис не знаеше, че Стрелеца току-що бе взел своето решение и избрал по-друг политически курс. Неговото толкова младо и толкова старо лице се обърна на запад, после на север и той си каза, че волята на Аллаха не е ограничена от държавните граници, както не е ограничена волята на Неговите врагове.

— Сега ни остава само да задействаме капана — каза Ватутин на своя председател. Гласът му звучеше безстрастно, а лицето му бе равнодушно, докато сочеше доказателствата, сложени върху бюрото на Герасимов.

— Отлична работа, полковник! — Председателят на КГБ си позволи да се усмихне. Ватутин забеляза в усмивката повече задоволство, отколкото се полагаше при завършването на трудно и заплетено разследване. — Какво предлагате?