Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Ако не греша, вие сте госпожа Фоли?

Жената бързо се обърна и на лицето й грейна мигновена усмивка.

— Здравейте, генерале.

— Всъщност моето воинско звание е маршал. Номер дванадесет е синът ви, нали?

— Да. А вие видяхте ли как вратарят просто му открадна шайбата?

— Вратарят игра превъзходно — забеляза Язов.

— Нека да играе превъзходно срещу някой друг! — разгорещено възкликна Мери Пат, наблюдавайки как играта започва да се изнася към вратата на отбора на Еди.

— Всички американски запалянковци ли приличат на вас? — попита Филитов.

Тя отново се обърна. По лицето й премина сянка на смущение.

— Ужасно е, нали? Родителите трябва да се държат…

— Като родители — разсмя се Язов.

— Действително, аз се превръщам в типична майка на хокеист от детския отбор — призна си Мери Пат. После й се наложи да обясни какво има предвид.

— Достатъчно е, че направихме от сина ви отлично крило в хокейния отбор.

— Да. Може би ще бъде в олимпийския отбор след няколко години — отговори Мери Пат с дяволита и същевременно закачлива усмивка. Язов се разсмя. Това я изненада. Според това, което се говореше, Язов беше упорит и настоятелен кучи син.

— Коя е тази жена?

— Американка. Нейният мъж е пресаташето в посолството на САЩ. Синът й играе в отбора. Имаме и нейното досие, и на съпруга й. Нищо особено.

— Доста привлекателна. Не знаех, че Язов е такъв коцкар.

— Не мислиш ли, че той се опитва да я завербува — изказа предположение фотографът, като правеше една след друга снимките.

— Не бих имал нищо против.

В срещата неочаквано настъпи момент, когато играта придоби отбранителен характер и се установи в централната зона на терена. Децата още нямаха необходимата техника за точни пасове, типични за съветския хокей, и играчите и на двата отбора получиха указания да не се увличат от прекалено твърда игра. Макар и със защитни екипи те си оставах деца, чиито кости не бива да се претоварват. Това е хубав урок, който руснаците дават на американците, помисли си Мери Пат. Руснаците винаги проявяваха големи грижи към своите деца. Животът на възрастните в тази страна беше достатъчно труден, тъй че те се стремяха да предпазят от травми поне подрастващото поколение.

Накрая, в третата третина, ситуацията рязко се измени. Играта се освободи от сковаността. Вратарят прегради пътя на шайбата и тя отскочи навън. Центърът я поде, обърна се и се устреми право към срещуположната врата, а успоредно, на шест метра от него, откъм десния фланг връхлиташе Еди. Центърът я подаде само миг преди да бъде спрян, Еди се изтегли чак към ъгъла, откъдето нямаше възможност да стреля към вратата, а да се приближи му пречеше приближаващият се защитник.

— Центрирай! — изкрещя с всички сили майка му. Момчето не чу вика, ала нямаше нужда от подсказване. Централният нападател бе заел мястото си и Еди отпра ви към него шайбата. Центърът я спря с кънките, замахна и с мощен удар изпрати шайбата между краката на вратаря. На таблото блеснаха светлини, стикове полетяха във въздуха.

— Отличен пас към центъра — забеляза Язов с искрено възхищение и с мърморещ глас продължи: — Сега разбирате, че синът ви владее важна държавна тайна и ние не можем да му разрешим да излезе от Русия.

Очите на Мери Пат за миг тревожно се разшириха, потвърждавайки мнението на Язов, че тя действително е празноглава чужденка, макар че явно е добра партньорка в леглото. Жалко, че на мен никога няма да ми се удаде да изясня това, помисли си маршалът.

— Шегувате ли се? — слисано попита тя. Двамата военни прихнаха да се смеят.

— Разбира се, другарят маршал просто се шегува — след миг потвърди Филитов.

— Така си и помислих — забеляза Мери Пат без необходимата увереност в гласа и се обърна към пързалката. — Чудесно, искам още.

Пронизителните звуци правеха впечатление на околните зрители и те обръщаха смаяни погледи; после се усмихваха. Тази американка винаги предизвикваше смях. Руснаците намираха за много забавна богатата гама от емоции на американците.

— Ако тя е шпионка, ще си изям фотоапарата.

— Помисли малко над това, което каза — прошепна офицерът, който ръководеше групата, но след миг забавните нотки в гласа му изчезнаха. Помисли малко над това, което каза, напомни си началникът на групата. Според американските журналисти Едуард Фоли беше мухльо, който няма достатъчно акъл да бъде обикновен репортер, камо ли да работи в редакцията на „Ню Йорк Таймс“. Работата обаче беше там, че за такова прикритие мечтае всеки разузнавач и все пак на подобни длъжности назначаваха и дръвници, каквито естествено имаше на правителствена служба по целия свят. Офицерът не се съмняваше например, че братовчед му е кретен, но го бяха взели на работа в Министерството на външните работи.