Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Ватутин кимна. Дори и най-доброто проследяване има своите недостатъци.

— Да, ето нещо любопитно — отбеляза един майор, който ръководеше друга група. — Съобщиха ми за това едва вчера. Около веднъж седмично Филитов сам отнася чувал с документи, подлежащи на унищожение в сутерена, където е инсталирана специална печка. Тази процедура станала толкова обичайна, че сержантът, обслужващ печката в подземието, забравил да ни разкаже за нея до вчера. Съвсем младо момче е, той сам дойде при нас да ни съобщи — по време на отпуск, в цивилно облекло. Съобразителен момък. Оказа се, че именно Филитов преди много години е ръководил инсталирането. Аз лично проверих чертежите — най-обикновена газова печка, с нищо не се отличава от инсталацията, която използваме, това е всичко. Фактически единственото необикновено нещо за заподозрения е, че е трябвало отдавна да излезе в оставка.

— Как върви разследването по убийството на Алтунин? — обърна се Ватутин към следващия офицер.

Той отвори бележник.

— Не успяхме да изясним къде се е укривал до момента на убийството. Може би се е спотайвал някъде сам, може би е намерил убежище при някои свои приятели, които досега не сме открили. Не е установена никаква връзка между смъртта му и движението на някакви чужденци. В него не са намерили нищо подозрително освен фалшиви документи, изработени по най-аматьорски начин. Впрочем в пограничните републики те биха могли да минат и за редовни. Ако Алтунин е убит по заповед на ЦРУ, то операцията е проведена идеално. Никакви слаби страни.

— Какво е вашето мнение?

— Случаят е безнадежден — отговори майорът. — Има още пет-шест неща за доизясняване, но да разчитаме на съществен пробив е безсмислено. — Той направи пауза. — Другарю полковник…

— Слушам ви.

— Мисля, че смъртта на Алтунин е чиста случайност. По мое мнение е едно най-обикновено убийство: той се опитал да изчезне от Москва и е избрал неподходящ момент да се скрие във вагона. Нямам никакви доказателства, но инстинктивно чувствам, че всичко е станало именно така.

Ватутин се замисли. Наистина трябва му немалко мъжество на един служител от Второ главно управление, за да твърди, че убийството няма никакво отношение към контраразузнаването.

— Действително ли сте убеден в това?

— Никога не можем да бъдем абсолютно сигурни, другарю полковник, но ако са го убили по поръчка на ЦРУ, защо не са се избавили по някакъв начин от тялото? Или ако са се опитали да се възползват от смъртта му, за да възпрепятстват разследването на дейността на един високопоставен шпионин, защо не са подхвърлили улики, подсказващи, че това е съвсем отделен случай? Няма никакви фалшиви знаци, както би трябвало да се очаква при подобни обстоятелства.

— Да, ние бихме постъпили именно така. Разумно. Все пак проверете всички възможни версии.

— Непременно, другарю полковник. За това ще са нужни още четири до шест дни.

— Има ли нещо друго? — попита Ватутин. Присъстващите отрицателно поклатиха глави. — Добре, вървете при своите групи, другари.

„Ще свърша тази работа по време на хокейния мач — реши Мери Пат Фоли. — На него ще присъства КАРДИНАЛА, когото ще предупредим за това чрез обаждане от телефонна кабина — с уж набран грешен номер. Сама ще му предам пакета.“ Тя държеше три филмови касетки в чантата си и едно просто ръкостискане щеше да бъде достатъчно. Синът й играеше в хокейния отбор на младшата юношеска лига, както и внукът на Филитов, и тя присъстваше на всеки мач. Ако по някаква причина Мери Пат пропуснеше хокейна среща, щяха да сметнат това за необичайно явление, а руснаците обичаха всичко да протича по един установен начин. Тя знаеше, че я следят. Изглежда, че наблюдението над чужденците се бе засилило, обаче нейната „опашка“ не беше прекалено ефективна — тя познаваше мъжа, чието лице виждаше поне два пъти на ден.

Мери Патриша Камински-Фоли произхождаше от едно типично американско семейство, чиято съвсем забъркана генеалогия се спотайваше в тъмнината на вековете и по една или друга причина някои подробности не фигурираха в анкетните данни. Дядо й завеждал царските конюшни в двора на последния руски император и учил престолонаследника Алексей Романов да язди, което било цял подвиг, тъй като младежът страдал от хемофилия и се изисквало необикновено внимание и предпазливост при тренировките. Това бил върхът на неговата кариера, която не изпъкваше с нищо друго. Не съумял да се издигне като армейски офицер, макар че покровителството на двора му помогнало да стане полковник. Дядо й довел обаче полка си до пълен разгром в битката при Таненберг. Сам командирът попаднал в немски плен и затова останал жив, когато в Русия дошли на власт болшевиките. След като узнал, че жена му е загинала по време на революционните безредици, последвали Първата световна война, той не се завърнал в Русия, а заминал за Америка и в края на краищата се заселил в предградията на Ню Йорк. Там се оженил отново, след като основал неголямо предприятие. Умрял на преклонна възраст, на деветдесет и седем години, като надживял дори втората си жена, която била с двадесет години по-млада от него, а Мери Пат запомни за цял живот неговите несвързани разкази за Русия. Постъпила в колеж, където завърши история, тя естествено разбра по-добре нещата. Тя научи, че Романови са били ужасно некадърни да управляват, а дворът им — непоправимо корумпиран и продажен. Ала завинаги запомни плача на дядо си, който й разказваше как болшевиките са разстреляли царевича Алексей — смелия и решителен младеж — и цялото царско семейство като скитащи кучета. Тази история, слушана стотици пъти от Мери Пат, създаде у нея една представа за Съветския съюз, да изтрият която от паметта й не се оказа по силите на времето, университетското образование и политическия реализъм. Нейното отношение към правителството, управляващо страната, където се бе родил и живял дядо й, бе завинаги оформено под влиянието на убийството на Николай II, жена му и петте деца. Разсъдъкът, казваше си тя, когато се замисляше над това, няма нищо общо с човешките чувства.