Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Това не можеше да не го безпокои. От много отдавна партията използваше органите на държавна сигурност, за да държи военните под свой контрол. В края на краищата оръжието е съсредоточено в ръцете на военните и ако те осъзнаят силата си и почувстват как отслабва контролът на партията… Тази мисъл беше прекалено болезнена. Да си представи, че армията е лично предана на генералния секретар, а не на партията, беше още по-неприятно на Ватутин, тъй като в резултат на това щеше да се измени положението на КГБ в съветското общество. В този случай генералният секретар щеше да остане извън всякакъв контрол. Опирайки се на военните, той щеше да е в състояние да подчини КГБ и да използва службата на държавна сигурност, за да „преустрои“ цялата партия. В неговите ръце щеше да се съсредоточи толкова власт, с колкото навремето бе разполагал Сталин.

За какво ми трябваше да се заплитам в тези истории? — запита се Ватутин. — Аз съм офицер от контраразузнаването, а не партиен теоретик. През целия си живот полковник Ватутин избягваше да се вълнува от големите проблеми в страната. Той се доверяваше на ръководителите си, вземащи важните решения, които от своя страна му възлагаха да решава конкретни въпроси. Свърши тази. Ставайки доверено лице на председателя на КГБ Герасимов, той неразривно свързваше съдбата си с политическото бъдеще на този човек. А стана толкова лесно! Всичко се случи буквално за едно денонощие. За да получиш генералски звезди, трябва първо да те забележат, помисли си Ватутин със саркастична усмивка, а ти винаги си се стремял да изпъкнеш, да си над другите. И тъй, Клементий Владимирович, ти постигна своето. Сега виж къде те изведе това!

Това те изведе точно в центъра на борбата за власт между КГБ и генералния секретар.

Всъщност всичко е много забавно, помисли си той. В ситуацията обаче няма да има нищо смешно, ако Герасимов си е направил погрешно сметките, но иронията на съдбата се крие в това, че ако неочаквано свалят председателя на КГБ, то тогава либералният дух, укрепнал при Нармонов, ще защити Ватутин — в края на краищата той само е изпълнявал задача на висшестоящото ръководство. Едва ли ще го арестуват и, разбира се, няма да го разстрелят, както това можеше да се случи по-рано. Естествено неговата кариера ще завърши в някакво Омско областно управление или в някое още по-отдалечено място и той никога вече няма да се върне в Московския център.

Впрочем няма да бъде толкова лошо, помисли си той. От друга страна, ако Герасимов постигне успех, какъв ще стане той, полковник Ватутин? Може би ще възглави ВГУ. Ето, това си струва труда.

А ти искрено, вярваше, че ще, успееш да направиш кариера, без да се занимаваш с политика. Но сега вече нямаше избор. При най-малкия опит да излезе от играта го чакаше позорен край. Той разбираше, че е попаднал в капан. Единственото спасение — да изпълни колкото се може по-добре възложената му задача.

Размишленията завършиха и той отново се върна към получените сводки. Ватутин не се съмняваше ни най-малко в Бондаренко, младият полковник беше извън всякакви подозрения. Неговото лично дело бе проучено с най-големи подробности и не откриха нищо, което би хвърлило сянка върху блестящия офицер и истински патриот. Да, вражеският агент е Филитов, помисли си полковникът. Колкото и безумна да е на пръв поглед тази мисъл, този легендарен герой е предател.

Но как, по дяволите, да докажем това? Нима е възможно без сътрудничеството на Министерството на отбраната да се проведе нормално разследване. При това има още една спънка. Ако той претърпи неуспех в разследването, то Герасимов ще се отнесе неблагосклонно към неговото по-нататъшно придвижване в служебната йерархия, независимо че е бил възпрепятстван от политически ограничения, наложени от самия председател. Ватутин си припомни колко тежко преживя навремето решението на комисията по присвояването на звания, която в последния момент си промени мнението и отхвърли предложението да бъде повишен в звание майор.

Най-странното: на Ватутин дори през ум не му минаваше, че всички негови трудности произтичат от политическите амбиции на председателя на КГБ.

Най-после Ватутин извика при себе си в кабинета старшите офицери, ръководители на групите, участващи в разследването. Те пристигнаха след няколко минути.

— Нещо ново по Филитов? — попита той.

— Следят го най-добрите ни хора — отговори началникът на групата по проследяването. — Шест човека през цялото денонощие непрекъснато са по петите му. Подменяме ги редовно, тъй че едни и същи лица да не се набиват често на очи. Установихме непрекъснато наблюдение с телевизионни камери в целия район около блока, в който живее, и всяка вечер половин дузина служители проверяват лентите. Засилихме контрола на подозирани американски и английски агенти, а също и на дипломатите от тези страни. Нашите хора работят много напрегнато, на границата на своите възможности, и възниква опасност от разкриването им, но нямаме друг изход. Единствената новост, която ми стана известна, е, че Филитов понякога разговаря насън — доколкото успяхме да разберем, той се обръща към някого с фамилия Романов. Думите са толкова изопачени, че друго нищо не можахме да схванем, но със записа сега работи един лингвист патолог и е възможно той да се добере до нещо. Във всеки случай Филитов е толкова плътно заобиколен, че дори да пръдне, ще го чуем. Единственото нещо, което досега не сме рискували да правим, е установяването на непрекъснат визуален контакт, тъй като ще се наложи да разгърнем хората в непосредствена близост с него. Всеки ден при завиването зад някой ъгъл или при влизането в магазин той изчезва от нашето полезрение за време от пет до петнадесет секунди — това е достатъчно, за да успее да предаде донесение на свръзката или да подхвърли нещо в тайник. Тук вече нищо не мога да направя — вие можете да разпоредите да засилим наблюдението, но възниква опасност да разтревожим Филитов.