Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

В началото Алтунин не придаваше значение на това. Просто такава бе работата му. Заповедите постъпваха от командването; всъщност руснаците не са склонни нито по характера, нито по възпитанието си да оспорват заповедите. Освен това работата бе лека и безопасна. Не му се налагаше да носи автомат и да действа в райони, където зад всеки ъгъл се криеха бандити. Опасност го заплашваше само на кабулските пазари и там той се стремеше да ходи заедно с група от пет или повече човека. Но веднъж по време на едно такова посещение на пазара той видя дете — момче ли беше или момиче, не разбра, — чиято дясна ръка се бе превърнала в чукан, а майката на детето гледаше него и другите руски войници с един поглед, който е невъзможно да забравиш. Алтунин бе слушал разкази за това, как афганистанските бандити с особено удоволствие одират на живо кожата на пленени летци, и за това, как жените им понякога сами се справят с такава работа. На него му се струваше, че подобно поведение е нагледно доказателство за варварството на един първобитен народ — но детето не можеше да се счита за първобитно. Марксизмът поне учеше така. Вземете кое да е дете, дайте му подходящо възпитание и под съответното ръководство то ще стане комунист за цял живот. Обаче не това дете. Той запомни видяното в онзи студен ноемврийски ден преди две години. Раната напълно бе заздравяла и детето дори се усмихваше — то беше прекалено малко и не осъзнаваше, че е осакатено за цял живот. А ето майката знаеше и разбираше — детето й е понесло такова жестоко наказание само защото се е… родило. Сега леката и безопасна работа вече не беше така приятна. Всеки път, когато Алтунин завинтваше взривното устройство, той виждаше осакатената ръчичка на малкото дете. Започнаха да му се присънват кошмари. Водката и даже хашишът не можаха да го избавят от страшните видения. Не помогнаха и разговорите с другите техници — наистина заради тях му се наложи да издържи гнева на ротния заместник-командир по политическата част. Действително неговата работа не беше лека, съгласи се политическият офицер, но тя бе необходима, за да се избягнат по-големи човешки жертви. Беше безсмислено да се оплаква, защото това можеше да доведе единствено до превеждането на ефрейтор Алтунин в стрелкова рота, където той лично щеше да се убеди в необходимостта от такива жестоки мерки.

Сега Алтунин разбираше, че е трябвало да приеме едно такова предложение, и изпитваше ненавист към себе си за проявената тогава страхливост. Службата в пехотата може би щеше да възстанови в него чувството за собствено достойнство, може би щеше да промени много неща, каза си Алтунин, но в онзи момент бе направил друг избор, а сега нямаше никакъв смисъл да се задълбава в тези мисли. В края на краищата той си бе спечелил само забележка в досието, която щеше да влачи със себе си, докато е жив.

И ето сега то мъчеше да изкупи вината си. Той си казваше, че може би вече е успял да стори това, а сега, ако му потръгне, ако много му потръгне, ще съумее да изчезне и тогава може би ще забрави за страшните играчки, които е изработвал по време на тази кошмарна война. Това бе единствената мисъл, която терзаеше съзнанието му в тази мрачна студена нощ.

Алтунин тръгна на север, стремейки се да остава в сянка, като избягва осветените части на тротоарите. Работниците, завръщащи се вкъщи след края на смяната в завода „Москвич“, изпълваха с приятна глъчка улиците, но когато той стигна железопътната гара, там вече бе пусто. Заваля сняг и видимостта намаля до сто метра. Около всяка лампа над спрелите товарни вагони се рееше облак от бели снежинки. Изглежда, тук се композира влак, за да тръгне може би на юг, реши Алтунин. Маневрените локомотиви се движеха напред-назад, премествайки вагоните от един резервен коловоз на друг. Той се сгуши в сянката на един вагон и се опита да разузнае обстановката. Вятърът се усили, стана му студено. Огледа се настрана в търсене на по-удобно място за наблюдение. Да, на петдесетина метра оттук имаше няколко фургона, от които щеше да следи по-добре образуването на композицията. Вратата на един от фургоните беше отворена — разгеле, помисли си той, трябваше да огледа хубаво заключващия механизъм, ако искаше да проникне в закрития вагон. Алтунин тръгна към фургона с приведена глава, за да прикрие лицето си от поривите на ледения вятър. Под краката му пращеше снегът, чуваха се свирките на маневрените локомотиви. Стори му се, че тези звуци го приветстват, че ей сега ще настъпи някаква промяна в живота му, която ще го изведе към нещо, подобно на свободата.