Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Има свободна койка в офицерското помещение — отговори Манкузо.

— Чудесно. Все пак началниците се хранят по-добре от другите.

— Как върви следването в университета?

— Остава ми един семестър до получаването на магистърска степен. Някои предприемачи вече ми правят предложения. Освен това се сгодих. — Джоунс извади портмонето си и показа снимката на годеницата си. — Казва се Ким. Работи в библиотеката.

— Честито, господин Джоунс.

— Благодаря, шкипер. Адмиралът ми каза, че ще имате нужда от мен. Аз обясних всичко на Ким и тя ме разбра. Баща й служи в армията. И тъй, какво става? Някаква специална операция и не можете да минете без мен, нали? — Терминът „специална операция“ беше евфемизъм, който изразява един куп — в повечето случаи — твърде опасни неща.

— Не зная. Още не са ме запознали.

— Ами ако още един път се поразходим на север, няма да е съвсем лошо — забеляза Джоунс. — Да си кажа право, скучно ми е без емоции.

Манкузо не вярваше, че ще плават в тази посока, но се въздържа да даде отговор. Джоунс се отправи към кърмата, за да се настани на определеното му място. Манкузо пък се запъти към каютата на механика.

— Господин Кларк?

— Да. — Кларк бе закачил сакото си, позволявайки по този начин да се открие ризата с къси ръкави. По мнението на капитана той бе леко минал четиридесетте. На пръв поглед не се отличаваше с нещо особено — висок мъничко над метър и осемдесет, тънък; но после Манкузо забеляза, че той няма обичайното мастно натрупване около пояса, тъй характерно за четиридесетгодишните мъже, а раменете му бяха по-широки, отколкото изглеждаха на високото тяло. И вглеждайки се малко по-настойчиво, капитанът откри недостигащото звено в ребуса — една едва забележима под гъстите косми на ръката татуировка: червен тюлен с широка дръзка усмивка.

— Познавах един човек, който има подобна татуировка. Офицер — сега той е в шеста група.

— Това беше отдавна, капитане. Не е необходимо да го обсъждаме.

— Що за операция ни предстои?

— Сър, във вашите заповеди се съдържа…

— Изпълнете тази мъничка прищявка. — Зад усмивката на капитана се криеше настоятелно искане. — Току-що вдигнах трапа.

— Налага се да приберем едно лице на борда.

Боже мой! Манкузо невъзмутимо кимна.

— Ще бъде ли необходима допълнителна помощ при провеждане на операцията?

— Не, сър. Всичко ще проведа аз — със своето снаряжение.

— Добре, подробностите ще обсъдим след отплаването. Ще се храните в каюткомпанията. Спускате се по стълбата отвън, няколко метра по посока на кърмата, от дясната страна. И още едно нещо: има ли значение въпросът за времето?

— Не. Не би трябвало да има, стига само да не възразите да поизчакаме. Някои подробности от операцията още не са решени — това е всичко, което мога да ви кажа, капитане. Извинете, но аз изпълнявам заповед, както и вие.

— Правилно. Вземете горната койка, можете да подремнете, ако имате нужда.

— Благодаря ви. — Кларк наблюдаваше капитана, който си тръгна, но не се усмихна чак докато не се затвори вратата на каютата. Още не му се бе случвало да плава на атомни подводници от класа „Лос Анджелис“. По-голяма част от разузнавателните операции се провеждаха с участието на по-малки по размери, но по-маневрени подводници от типа „Стърджън“. На Кларк се отреждаше винаги една и съща койка — горната в каютата на механика, единствената свободна на борда на кораба. Както винаги, възникна проблемът с окомплектоването на снаряжението, но Кларк имаше достатъчно опит и съумя да се справи с трудностите. Като свърши с това, той се настани в койката. Беше се уморил по време на полета и желаеше да отдъхне няколко часа. Както обикновено, койката се притискаше до огънатия корпус на подводницата. Струваше му се, че се намира в ковчег с полуотворен капак.

— Да им се чудиш на тези американци! Притежават възхитителна изобретателност — забеляза Морозов. Наложи се да се потрудят доста на обекта близо до Душанбе през последните седмици. Веднага след завършването на изпитанията — по-точно, щом гостът си замина за Москва — два от шестте лазера бяха размразени и демонтирани за техническо обслужване. Тогава откриха, че оптиката им е обгоряла, при това силно. Значи все още имаше проблеми с оптическото покритие. Най-вероятно, забеляза ръководителят на групата, проблемът се свежда до недостатъчния контрол на качеството. И той предаде решението на проблема на друг екип от инженери, а сам със своите специалисти се захвана с една далеч по-интересна и вълнуваща работа: бяха им доставили данни относно американските огледала, за които бяха чули да се говори още преди няколко години.