Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Съдията Мур сложи край на проточилата се дискусия.

— Твоите доводи са ми ясни, Боб, но все едно, ще трябва съгласието на президента. Това излиза извън границите на обичайната полева операция.

Ритър не се предаваше:

— Но ние вече се приготвихме за операцията и задействахме нашите хора по места.

— Съгласен съм, обаче тя ще започне едва след одобрението на президента.

Времето във Фаслейн беше отвратително, ала за този период на годината това бе съвсем нормално. Когато „Далас“ излезе на повърхността, силният вятър откъм морето застла крайбрежието на Шотландия с пелена от мокър сняг. Манкузо зае място в командната рубка и обхвана с поглед скалистите планини на хоризонта. Той току-що бе завършил стремителния рейд през Атлантическия океан, профучавайки под водата със средна скорост от тридесет и един възела. Да развие по-висока скорост за по-дълго време бе просто рисковано, да не говорим за опасностите при доближаването в потопено положение към брега — много по-близко, отколкото му се искаше. Но нямаше как, плащаха му да изпълнява заповеди и никой не се вълнуваше дали му харесват.

По морската повърхност се търкаляха петметрови талази, а подводницата се люшкаше върху тях, придвижвайки се напред с двадесет възела. Вълните налитаха право срещу сферичния нос и когато се разбиваха в закръгления му профил, мъгла от пръски политаше нагоре. Дори специалните дрехи за лошо време много не помагаха и след няколко минути капитанът се измокри до кости и започна да трепери от студ. Един влекач от Кралския военноморски флот се приближи и взе на буксир „Далас“. Въжето се натегна и поведе подводницата в тесния залив. В това време Манкузо успя да се справи с люшкането. Склонността да пати от морска болест бе една от най-ревниво пазените професионални тайни на капитана. В своята каюта той се чувстваше малко по-добре, затова пък тези, които се намираха вътре в цилиндричния корпус на подводницата, сега съжаляваха, че с такова удоволствие са изяли вкусния обяд, който им бе сервиран преди няколко часа.

След по-малко от час „Далас“ се озова в спокойните води на залива, закрилян от скалите, и със зигзази се отправи към пристана, където бяха базирани британски и американски ядрени подводници. След акостирането им помагаше дори вятърът, който притискаше синьо-сивия корпус на подводницата към кея. На брега вече ги чакаха хора, подслонени в няколко коли, докато палубната команда закрепваше въжетата. Щом прехвърлиха пасарела, Манкузо слезе в каютата си.

Първият посетител бе един капитан трети ранг. Манкузо очакваше да го посрещне някой офицер от подводния флот, но на униформата на капитана липсваха каквито и да било отличителни знаци — явно той бе от разузнавателното управление.

— Как премина плаването? — попита офицерът.

— Тихо и спокойно — нетърпеливо отвърна Манкузо. — „Стига си бавил топката, помисли си той, карай по същество.“

— Ще отплавате след три часа. Ето заповедта за провеждането на операцията. — И офицерът предаде на капитан първи ранг Манкузо един плик от плътна хартия с восъчни печати. Отпред на плика имаше указание: кога и в какви случаи следва да се отвори. Макар че Манкузо бе виждал във филми пликове, запечатани по този начин, като командир на кораб той получаваше за първи път такъв пакет. Той предполагаше, че ще има възможност да обсъди задачата с човека, който му я възлага, но това не се случи. Манкузо се разписа за получаването на инструкциите, пъхна плика в сейфа под зоркото око на агента от специалните служби и го съпроводи до трапа.

Лайнар, каза си наум капитанът първи ранг. Сега бе дошло време да приеме гостите.

Те бяха двама — и двамата в цивилно облекло. Първият се промъкна през люка, през който се пускат торпедата, с ловкостта на опитен моряк. Манкузо бързо разбра причината.

— Здравей, шкипер!

— Джоунси, как попадна тук, дявол те взел?

— Адмирал Уилямсън ме постави пред избор: или да ме мобилизират, или доброволно да взема участие в изпълнението на задачата в качеството на граждански технически специалист. Предпочетох второто. По-добре ще платят. — Джоунс снижи глас: — Това е господин Кларк. Той не е много приказлив.

Действително Кларк предпочиташе да мълчи. Манкузо му отреди една свободна койка в каютата на механика. След като взе багажа си, който спуснаха през люка, Кларк влезе в определената за него каюта и затвори след себе си вратата.

— Къде ще кажеш да сбутам партакешите? — попита Джоунс.