Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Тази идея е възникнала в главата на един астроном. Той искал да създаде начин за фотографиране на звездите, при което снимките няма да пострадат от „блещукането“ им. Никой не си направил труда да му каже, че е невъзможно, затова той се захванал и създал такъв метод. Имах най-обща представа за него, но не знаех подробностите. Вие сте прав, младежо. Този начин е действително остроумен, толкова хитър, та се оказа, че не ни е по силите — измърмори старшият инженер, прелиствайки страниците и гледайки компютърните спецификации. — Ние нямаме нищо, което би ни помогнало да изкопираме подобни характеристики. Дори създаването на датчици — не съм уверен, че сме в състояние да направим даже тях.

— Американците строят телескоп…

— Да, знам. На Хавайските острови. Но строящият се телескоп по своите технически характеристики много отстъпва на ето това. Американците са направили огромен скок напред, който още не е станал достояние на научната общественост. Обърнете внимание на диаграмата. Не е изключено едно такова устройство да е влязло в строя. — Той поклати глава. — Те са ни изпреварили.

— Налага се да напуснеш това място.

— Да. Благодаря ти, че ме укрива тъй дълго. — Благодарността на Едуард Василевич Алтунин беше искрена. Бяха му предоставили място на пода, за да спи, и топла храна, която поддържаше неговите сили, докато той обмисляше планове за бъдещето.

Съставяше планове, или се опитваше. Той дори не осъзнаваше напълно трудностите, с които ще се сблъска. На Запад човек лесно би намерил други дрехи, перука, с помощта на която да замаскира цвета на косите си, и театрален грим с указания как да го използва, за да измени външността си. На Запад можеш да се сгушиш на задната седалка в автомобил и за четири часа да изминеш двеста мили. В Москва Алтунин бе лишен от такива възможности. Служителите на КГБ навярно бяха направили обиск в апартамента му и знаеха как е облечен, познаваха цвета на косите му и чертите на лицето. Но даже на тях очевидно не беше известен малкият кръг приятели по служба в Афганистан, тъй като никога не бе говорил за тях.

Приятелите му предложиха друг балтон, но той не му беше по мярка, а и не му се искаше да подлага на допълнителни опасности тези, които му помагаха. Той помнеше наизуст своята легенда: укривал се е заедно с една група престъпници в един по-далечен район. Между другото на Запад много малко се знае за криминогенната обстановка в Москва. Тя бе взела застрашителни размери и все повече се влошаваше. Въпреки че равнището на престъпността в този град още не бе догонило американските градове в това отношение, в Москва съществуваха цели квартали, където разходките нощем са рисковани. Но тъй като чужденците рядко ги посещаваха, а уличните престъпници не безпокояха често чужди граждани — това веднага получаваше енергичен отпор от страна на московската милиция, — в чужбина малко се знаеше за този проблем.

Алтунин излезе на мрачната, лошо осветена улица „Трофимова“ до река Москва. Той се учуди на собствената си глупост. Алтунин винаги си бе казвал, че ако му се наложи да се скрие в града, ще стори това на товарните шлепове. Баща му цял живот бе работил на шлеповете и Едуард знаеше такива места, където никога няма да го намерят — но сега е зима, реката е покрита с лед, а шлеповете стоят приковани на брега. Как може изобщо такава глупост да ми е минавала през ума, ядосано си мислеше Алтунин.

Впрочем какъв смисъл има да се разстройвам с тези неща, напомни си той. Съществуват и други начини за изплъзване от Москва. Заводът, в който произвеждат москвичи, се намира само на километър оттук, а дотам влаковете се движат през цялата година. Той ще се опита да се скрие в товарен вагон с автомобилни части, при това ще избере влак, отправящ се на юг. Ако има късмет, може да се озове в Грузия, където никой няма да се вглежда много в неговите преправени документи. В Съветския съюз можеш лесно да изчезнеш, помисли си Алтунин, в края на краищата как няма да потъна сред двеста и осемдесет милиона жители? Тук постоянно има хора, които губят или си повреждат документите. Все пак си даваше сметка, че с подобни, не особено реалистични мисли той просто се мъчеше да се поободри.

Но сега Алтунин не можеше да спре. Това бе започнало в Афганистан и едва ли изобщо някога щеше да се прекрати.

В началото успяваше да прогонва такива мисли от главата си. В Афганистан бе воювал като ефрейтор в рота за артилерийско обслужване. Възлагаха му да се занимава с това, което в Съветската армия носеше евфемистичното название „устройство за борба с терористите“. Разпръскваха ги от въздуха или по-често войници, извършващи хайки в афганистанско село, оставяха тези устройства при напускане на населения пункт. Някои от тях изглеждаха като типично руските кукли „матрьошки“, други приличаха на писалки или на камионче. Възрастните хора бързо разбраха колко са опасни тези неща, но децата бяха прокълнати да са любопитни и неспособни да се учат от грешките на другите. Скоро стана ясно, че децата събират всичко, каквото им попадне, и производството на взривяващите се матрьошки рязко се намали, макар че едно нещо оставаше постоянно: всеки предмет съдържаше сто грама взривни вещества и се взривяваше в ръцете на любопитните. Задачата на Алтунин бе да сглобява такива бомби и да обучава войниците как да ги използват.