Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Лошо — забеляза доктор Лонг.

— Разбира се съгласи се доктор Грегъри. — Но при тях са възникнали трудности с оптиката — разсейване и колебание на лъча. Няма съмнение, че нямат някого като тебе, който е способен да конструира огледала. А виж, що се отнася до лазерите, имат добри специалисти в тая област.

— Колко добри?

— Толкова, че са успели да направят нещо, което не сме и сънували — промърмори Ал и се насочи към своето „Шеви“. — Сядай зад волана, още съм гроги от полета.

— Ще се справим ли с този проблем? — попита Канди, отваряйки вратата.

— Рано или късно. — Доктор Грегъри не се впусна в подробности, въпреки че разговаряше с годеницата си.

Канди влезе в колата и пресегна с ръка да отключи дясната врата. Ал се настани удобно, сложи си колана и тутакси отвори жабката, за да извади бисквита. Той винаги поддържаше запаси от „Туинки“. Бисквитата беше доста стара, но Ал не обръщаше внимание на такива подробности. Понякога Канди се замисляше дали любовта му към нея не се обяснява с това, че името й му напомня за евтини сладкиши.

— Как върви работата по новото огледало? — попита той, като отхапа половината от бисквитата.

— На Марв му хрумна една идея и сега се занимаваме с нея. Той смята, че вместо да удебеляваме слоя на отразяващото покритие, би трябвало да го направим по-тънък. През следващата седмица ще се съберем, за да експериментираме.

— Този старец Марв има доста оригинална мисъл — забеляза Грегъри. Марв Грийн бе навършил четиридесет и две години.

— Неговата секретарка също счита, че Марв е много оригинален — разсмя се Канди.

— Защо му е да се занимава с жена, която работи при него — съвсем сериозно забеляза Грегъри и само след миг лицето му помръкна, като разбра смисъла на собствените си слова.

— Прав си, скъпи. — Тя се обърна към Ал и двамата се усмихнаха. — Много си уморен.

— Не, наспах се, докато летях.

— Чудесно.

Преди да я прегърне, Грегъри смачка опаковката и я запрати на пода, където тя се присъедини към купчината от няколко десетки други. На Ал се налагаше много рядко да лети и все пак Канди знаеше как да му помогне да преодолее неприятното влияние, което оказваше смяната на часовите пояси.

— Е, как е, Джак? — попита адмирал Гриър.

— Тревожи ме едно нещо. Ние станахме свидетели на изпитанията, проведени от руснаците, по чиста случайност. Те бяха разчели всичко блестящо. Всички наши разузнавателни спътници са се намирали зад границите на оптическия хоризонт. Те са предполагали, че ние няма да узнаем за проведените опити — няма нищо за чудене, тъй като това представлява техническо нарушение на договора за противоракетната отбрана. Впрочем може и да не е точно така — вдигна рамене Джак. — Всичко зависи от това как ще изтълкуваш текста на договора. Има два начина за неговото тълкуване: „строг“ и „свободен“. Ако ние бяхме извършили нещо подобно, Сенатът щеше да откачи.

— На сенаторите не би им се харесало и изпитанието, на което ти стана свидетел — забеляза адмиралът. Много малко хора бяха в течение колко е напреднала работата в „Чайният клипер“. Програмата беше „черна“. По-закрита програма от съвършено секретната „черна“ програма просто не съществува.

— Може би. Но все пак ние изпитваме системата за насочване, а не истинско оръжие.

— А пък руснаците проведоха опити със своята система, за да разберат дали тя представлява космическо оръжие — усмихна се Гриър и поклати глава. — Това прилича на метафизическо разсъждение, нали? Колко лазера могат да се поберат на върха на една карфица?

— Не се съмнявам, че Ърни Алън би могъл да отговори на този въпрос. — Джак се усмихна. Той невинаги беше съгласен с Алън, но този човек не можеше да не предизвика уважение. — Надявам се, че нашият приятел в Москва ще съумее да ни достави необходимата информация.

Когато се организира проследяване, един от проблемите, който възниква, е, че трябва да се подходи индивидуално, тоест следва да се установи как заподозреният обикновено прекарва деня — и едва тогава става ясно какво е необходимо да се предприеме. Колкото е по-самотен един човек, колкото е по-уединена дейността му, толкова по-трудно се следи, още повече като се има предвид, че наблюдението трябва да се провежда незабележимо. Така например служителите на КГБ, отделени за проследяването на полковник Бондаренко, бързо започнаха да го ненавиждат с цялата си душа. По тяхно мнение неговите ежедневни кросове представляваха идеална маскировка за шпионина. Той бягаше напълно сам по московските улици, които в ранните часове бяха почти пусти — толкова пусти, че всички, които се намираха по това време на улиците, несъмнено му бяха познати по физиономия, и веднага щеше да забележи всякакви отклонения от обичайната картина. Докато той бягаше около кварталите на някои московски жилищни райони, трима служители на ВГУ, които имаха за задача да не го изпускат от очи, загубиха визуален контакт с него не по-малко от пет пъти. Листата на редките дървета, зад които можеха да се скрият, бяха окапали, а жилищните блокове тук се изправят като надгробни паметници сред пустотата на откритото пространство. Пет пъти — при всяко изпускане Бондаренко можеше да спре и да прибере нещо от тайника или сам да подхвърли нещо. Всичко това беше още по-неприятно, защото репутацията на този полковник от Съветската армия беше безупречна и чиста като току-що паднал сняг; впрочем именно такова прикритие се стреми да си създаде агентът на вражеското разузнаване.