Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

По-големият бе загинал в Унгария, видя Ватутин. Благодарение на политическата му благонадеждност го бяха избрали от военното училище заедно с много други курсанти и го изпратили да потушава контрареволюцията. Младежът бил в екипажа на танк — тръгнал по стъпките на баща си — и загинал, когато ударили машината му. Какво да се прави, помисли си полковникът от КГБ, животът на войника е свързан с рискове. Баща му бе рискувал своя, в това нямаше никакви съмнения. Вторият син — също танкист, забеляза Ватутин — бе загинал, когато се взривил затворът на оръдието в неговия танк Т-55. Недостатъчният контрол на качеството в заводите винаги е било проклятието на съветската промишленост. Вследствие на експлозията загинал целият екипаж на танка… А кога е умряла жената на Филитов? През юли на следващата година. Разбито майчино сърце по всяка вероятност, няма значение какво се твърди в медицинското свидетелство. Досието показваше, че и двамата синове са били образцови представители на съветската младеж. Всички надежди и мечти на Филитов са умрели заедно с тях, помисли си Ватутин, а после е загубил и жена си.

Много жалко, Михаил Семьонович. Явно си изразходвал целия късмет, отреден на твоето семейство, когато си воювал с немците, а на останалите трима членове се е наложило да се разплащат за това. Тъжно е наистина, че един човек, направил толкова много, изведнъж се оказва…

Но това дава ли ти достатъчно основание да предадеш родината? Ватутин погледна през прозореца на кабинета си. Там долу се простираше площадът и колони от автомобили заобикаляха статуята на Феликс Дзержински, която се изправяше точно в неговия център. „Железният Феликс“ — основателят на ЧК.

Полуполяк-полуевреин, с малка брадичка и безжалостен ум, Дзержински бе отразил първите опити на Запада за проникване и подривна дейност. Той стоеше с гръб към сградата на КГБ и някои шегобийци твърдяха, че Феликс е осъден на вечна самота.

Е, Феликс, какво би ме посъветвал точно сега? Ватутин и сам знаеше отговора на този въпрос. Дзержински щеше веднага да нареди да арестуват ПОЛКОВНИК ФИЛИТОВ и да го подложат на безмилостен разпит. По онова време е било достатъчно и най-малкото подозрение и кой знае колко невинни мъже и жени са загинали без всякаква причина? Нещата сега са различни. Сега дори КГБ е принудено да спазва определени правила. Вече не можеш да хванеш човек направо от улицата и с мъчения да изтръгнеш всичко, каквото си пожелаеш, от него. И това е много по-добре, помисли си Ватутин. КГБ е институция, съставена от професионалисти. Сега, за да постигнат успех, им се налагаше да работят с по-голямо напрежение, а за това бяха необходими добре подготвени офицери, способни на по-голяма ефективност.

Телефонът иззвъня.

— Полковник Ватутин слуша.

— Качете се при мене. След десет минути ни предстои да докладваме на председателя. — Последва щракане и линията се затвори.

Щабквартирата на КГБ се помещава в една стара сграда, построена в началото на века за застрахователната компания „Русия“. Външните стени на зданието са облицовани с гранит в ръждив цвят, а вътрешната обстановка, високите тавани и огромните врати отразяват атмосферата на времето, през което то е било построено. В дългите коридори, застлани с килими, имаше бледо осветление — не биваше прекалено да се вглеждаш в лицата на преминаващите хора. Тук биеше на очи големият брой униформени офицери — това бяха служителите от Трето главно управление, водещи наблюдение над въоръжените сили. Сградата обаче най-много се отличаваше с тишината. Хората, които вървяха по коридорите, гледаха пред себе си със сериозни лица и стиснати устни, опасявайки се по някаква случайност да не изтърват една от милионите тайни, изпълващи този дом.

Кабинетът на председателя на КГБ също гледаше към площада, макар че оттук се откриваше много по-красив изглед, отколкото от работното помещение на полковник Ватутин. Секретарят, облечен в цивилен костюм, съпроводи двамата посетители покрай двама офицери от службата за охрана, каквито имаше постоянно в ъглите на приемната. Ватутин пое дълбоко дъх, като премина през отворената врата.

Николай Герасимов заемаше поста председател на КГБ от четири години. Той не беше професионален разузнавач, а партиен функционер, работил петнадесет години в апарата на ЦК. После Герасимов получи назначение на един не особено висок пост в Пето главно управление, което се занимаваше с дисидентите. Там той се прояви откъм най-добрата си страна, справяше се добре с работата, често пъти много деликатна, и започна да се изкачва по служебната стълба, докато преди десет години не стана първи заместник-председател на комитета. На този пост Герасимов овладя административните аспекти на външното разузнаване, достатъчно добре изпълняваше задълженията си и инстинктивно вникваше в обстановката, за да завоюва уважението и доверието на професионалните разузнавачи. Все пак той си оставаше преди всичко партиен деец, благодарение на което стана и председател. Само на петдесет и три години — той беше все още млад за такъв отговорен пост, външно изглеждаше още по-млад. Никакви следи от прекалено обмисляне на неуспехите нямаше по младеещото му лице. Той гледаше уверено в бъдещето, очаквайки по-нататъшно придвижване към върховете на властта. За човек, вече станал член на Политбюро и на Съвета по отбраната, повишението означаваше само едно — той считаше себе си кандидат за най-висшия пост в страната: генерален секретар на ЦК на КПСС. Като човек, владеещ „щита и меча“ на партията (това фигурираше в официалния герб на КГБ), той знаеше всичко, което бе нужно, за своите възможни съперници. За амбициите на председателя, макар да не се проявяваха никога открито, шепнешком се говореше в щабквартирата на КГБ и немалко далновидни офицери ежедневно полагаха маса усилия, стремейки се да свържат съдбата си с изгряващата звезда на председателя Герасимов. Обаятелен човек, забеляза Ватутин. Той даже стана и с жест покани посетителите да седнат срещу неговото масивно бюро от дъбово дърво. Ватутин умееше да контролира своите мисли и емоции; освен това той беше прекалено честен човек и обаянието на председателя не му оказа никакво въздействие. Герасимов вдигна папката.