Том Клэнси - Реална заплаха

След два часа и два километра път Динг избра място за почивка — една предварително определена точка за събиране. Вдигна ръка и я размаха с въртеливо движение, сякаш мята ласо, за да предаде какво прави. Можеха да се движат малко по-бързо, но полетът беше изморителен, както всички продължителни полети с хеликоптер, и капитанът не желаеше да ги насилва много. Всъщност от тях не се очакваше да достигнат целта си до следващата вечер. Всяка трета дума по време на инструкциите за задачата беше „внимавайте!“. Спомни си, че бе се подсмивал презрително всеки път, когато я чуеше. Сега тази веселост я нямаше. Кларк се оказа прав. В страната на индианците нещата изглеждаха по друг начин. Тук цената на провала няма да се измерва със срама от задействалия се джобен сигнализатор, ако те „убият“.

Чавес тръсна глава, за да се отърве от тази мисъл. Имаше задача. Задача, за която притежаваше пълна подготовка и оборудване и искаше да я изпълни.

Мястото за почивка представляваше малка суха могила, която провери за змии, преди да седне. За последен път огледа района, преди да изключи телескопа, за да пести батериите му, и извади манерката си, за да пие вода. Тя беше гореща, но не непоносимо. Помисли си, че е към тридесет градуса, а и влажността беше много голяма. Ако през нощта беше такава жега, не желаеше да мисли за дневната горещина. Е, през деня поне щяха да лежат. А и Чавес бе свикнал с горещините. В базата в Хънтър Лигет беше прекосявал хълмове при температури, по-високи от четиридесет градуса. Не му харесваше особено, но го правеше сравнително лесно.

— Как е, Чавес?

— Muy bien, Capitan 46 46 Много добре, капитане (исп.). — Б.пр. — отговори Чавес. — Предполагам, че минахме две мили, а може би две и половина — три километърчета. Това там е ориентировъчният пункт „Гаечен ключ“, нали?

— Видя ли нещо?

— Не. Само птици и насекоми. Няма дори диви свине или такива неща… Мислиш ли, че тук идват ловци?

— Има вероятност — каза след малко Рамирес. — Не трябва да я забравяме, Динг.

Чавес се огледа. Видя само един човек, останалите се сливаха със земята. Беше се тревожил за дрехите в цвят каки, но в полето ги скриваха съвсем добре. Динг пое още глътка, а след това разтърси манерката, за да прецени колко е шумна. Това им беше хубавото на пластмасовите манерки. Водата в тях не вдигаше толкова шум, колкото в старите алуминиеви. Всеки шум в гората е повод за притеснение. Взе едно хапче против кашлица, за да поддържа устната си кухина влажна, и се приготви да тръгне.

— Капитане, следващата спирка е „Верижен трион“. Кой измисля тези идиотски имена?

Рамирес се засмя тихо.

— Аз, сержант. Не е лошо. Бившето ми гадже също не харесваше вкуса ми и се ожени за един мошеник, който се занимава с недвижими имоти.

— Курвите са кофти, нали?

— Моята беше точно такава.

„Дори и капитанът — помисли си Чавес. — Господи! Никой не е оставил след себе си приятелка или семейство…“ Тази мисъл започна да го тревожи, но за момента задачата им беше да минат покрай „Гаечен ключ“ и да стигнат до „Верижен трион“ за по-малко от два часа.

Следващият преход включваше пресичане на път — или на това, на което тук му казваха така. Той представляваше прав коловоз, покрит с чакъл, и отиваше в безкрая в двете посоки. При приближаването и пресичането му Чавес не бързаше. Останалите хора от взвода се спряха на петдесет метра зад него, за да може той да се разходи наляво и надясно и да провери дали пътят е безопасен. Като свърши с проверката, се обади на капитан Рамирес по радиото на испански език:

— Прелезът е чист.

В отговор чу две изпуквания на статични смущения, тъй като капитанът натисна бутона за разговор на радиото си, но не каза нищо. Чавес отговори по същия начин и изчака взводът да пресече.

Теренът беше приятно равен и го караше да се пита защо проведоха обучението си във високите планини с редкия въздух. Реши, че това може би се дължи на факта, че там бяха добре скрити. Гората, или джунглата, бе гъста, но не колкото в Панама. Виждаше се, че от време на време хората се занимават със земеделие в тези райони, вероятно поваляха дървета и изгаряха растителността, ако се съди по многобройните малки просеки. Видял беше няколко разрушени колиби, в които някой нещастен бедняк се е опитвал да се грижи за семейството си, да отглежда фасул или нещо друго, което не се е получило както трябва. Беднотията, за която намекваха тези колиби, потискаше Чавес. Хората, които живееха тук, имаха имена, не много различни от неговото, и говореха език, който се различаваше само по акцента от езика в родния му дом. Ако прадядо му не е решил да отиде в Калифорния, за да бере марули, дали Чавес нямаше да е един от хората, израснали в такова място? И в този случай какво би станало от него? Дали Динг Чавес не би станал контрабандист или убиец, работещ за големите от Картела? Тази мисъл го безпокоеше много. Беше твърде горд, за да обмисли сериозно подобна възможност, но основната истина, която се криеше в нея, тревожеше мисълта му. Тук имаше бедност, а бедните хора се хващат за всяка удала им се възможност. Как може човек да застане пред децата си и да им каже, че не може да ги храни, ако не прави нещо незаконно? Не може, разбира се. Какво би разбрало детето, освен че коремът му е празен? Бедните хора имаха беден избор. Чавес беше намерил армията почти по случайност и в нея бе открил истински дом със сигурност и възможности, с другарство и уважение. Но тук…