Том Клэнси - Реална заплаха

— Не. Защо трябва да го притесняваме?

— Правилно. — Чавес прибра празното пликче в джоба си. — Жалко, че не правят бира на прах, нали? — И двамата се засмяха. Никой от тях не би постъпил така глупаво, но и двамата бяха съгласни, че по принцип една бира не е чак толкова лоша идея.

— Ще хвърляме жребий, за да видим кой ще спи първи — каза след малко Вега. Оказа се, че за целта има една петнадесетцентова монета. На всеки от тях бяха дадени по петстотин долара в местна валута, но само във вид на банкноти, защото монетите вдигат шум. Падна се тура. Чавес трябваше да стои дежурен при оръжието, а Вега се сви на кълбо, за да спи.

Динг седна. Хулио беше избрал добра позиция. Намираха се зад някакъв храст, пред който куп тиня можеше да спира куршумите, но не пречеше на погледа му и картечницата имаше добро поле за стрелба на почти триста метра. Динг провери дали има патрон в цевта и дали предпазителят е спуснат. Взе бинокъла си, за да разгледа района.

— Как изглеждат нещата, сержант? — тихо попита капитан Рамирес.

— Абсолютно никакво движение, сър. Защо не поспиш? Аз ще дежуря вместо теб. — Динг знаеше, че за офицерите трябва да се полагат грижи. И ако сержантите не се грижат, то кой би го правил?

Рамирес разгледа мястото. Добър избор. И двамата мъже бяха се нахранили и освежили, както правят добрите войници, и щяха да си отпочинат по залез-слънце — до залеза оставаха повече от десет часа. Капитанът потупа Чавес по рамото, преди да се върне на собствената си позиция.

— Всичко е готово, сър — докладва сержантът свързочник Ингелес. Спътниковата радиоантена бе нагласена. Тя се състоеше само от две парчета стомана с размера и формата на училищни линийки, свързани във формата на кръст, и с малко тел, образуващ стойка. Рамирес провери часовника си. Време беше за излъчване.

— „Променлива“, тук „Нож“, край. — Сигналът се изкачи на двадесет и две мили височина до един геосинхронен комуникационен спътник, който го препрати към Панама. Това трая около една трета от секундата и изминаха още две секунди, преди да дойде отговорът. Имаше приятно малко статични смущения.

— „Нож“, тук „Променлива“. Вашият сигнал е пет по пет. Край.

— На позиция сме. Ориентировъчен пункт „Пила“. Всичко е спокойно. Няма нищо за докладване. Край.

— Разбрано. Край.

Кларк седеше в ъгъла до вратата на фургона на върха на хълма. Не водеше операцията, съвсем не, но Ритър искаше той да бъде на разположение и да предостави тактическия си опит, ако това се окаже необходимо. На стената срещу рафтовете с комуникационна апаратура се намираше голяма карта, на която се виждаха взводовете и различните им ориентировъчни пунктове. Всички бяха стигнали до тях по график. Добре, че този, който е съставял операцията, е знаел — или се е вслушал в думите на онези, които знаят — какво могат да правят хората в гората и какво не. Очакванията за сроковете и разстоянията бяха разумни.

„Не е зле“ — помисли си Кларк. Огледа фургона. Освен двамата специалисти по комуникациите имаше двама старши служители от Оперативния отдел, като и двамата нямаха онова, което Кларк наричаше опит в тази конкретна операция — въпреки че бяха приближени на Ритър и на тях можеше да се разчита. „Е — призна пред себе си той, — повечето хора с опит като моя сега са пенсионери.“

Сърцето на Кларк беше там, в полето. Никога не беше работил в Южна Америка или поне не в джунглите й, но въпреки всичко той сякаш беше там, в гората, съвсем сам и с единствена нишка, която може да го върне при приятелски настроени сили — хеликоптера, който може да дойде или да не дойде, теглен от невидима и тънка като лъч радиовълна. Сега радиоапаратите бяха далеч по-надеждни — това представляваше положителна промяна. Донякъде. Ако нещо се обърка, с тези радиоапарати няма да могат да извикат „бързаците“, чиито форсирани двигатели гръмваха в небето и чиито бомбени товари разтърсваха земята петнадесет минути, след като човек се обади. Не, не и сега.

„Господи, дали го знаят? Дали знаят какво всъщност означава това?“

Не, не знаят. Не могат да знаят. Всички те са твърде млади. Хлапета. Това, че са по-възрастни, по-едри и по-жилави от собствените му деца, за момента нямаше значение. Кларк беше човек, действал в Камбоджа и Виетнам — Северен и Южен. Винаги работеше с малки групи хора с оръжие и радиоапарати, почти винаги се опитваше да остане скрит, да потърси информация и да изчезне, без да го забележат. Повечето пъти бяха успявали, но в някои от случаите се бяха намирали много, много близко до края.