Том Клэнси - Реална заплаха

Едуард Стюарт седна от другата страна на бюрото. Давидоф беше се изправил при пристигането му. Учтивите прокурори тревожеха Стюарт.

— Най-после идентичността на вашите клиенти е потвърдена — каза Давидоф с глас, който би могъл да изразява престорена изненада, но вместо това звучеше съвсем делово. — Оказва се, че двамата са колумбийски жители с почти дузина арести. Струва ми се, казвахте, че са от Коста Рика.

Стюарт започна да печели време.

— Защо идентифицирането им трая толкова дълго време?

— Не зная. Това няма голямо значение. Поисках по-ранна дата за разглеждане на делото.

— А какво ще кажете за деликатното отношение на бреговата охрана към клиента ми?

— Това заявление беше направено след признанието… а така или иначе ние няма да го използваме, защото нямаме нужда от него.

— Тъй като е извлечено чрез скандално…

— Това са глупости и вие го знаете. А и то няма да играе никаква роля в случая. Що се отнася до мен, признанието не съществува, ясно ли ви е? Ед, клиентите ви са извършили масово убийство и ще заплатят за това. Ще заплатят пълната цена.

Стюарт се наведе напред.

— Мога да ви дам информация.

— Не ме интересува каква информация имат — каза Давидоф. — Това е убийство.

— Нещата не се правят така — възпротиви се Стюарт.

— Може би това е част от проблема. Този случай ще послужи като послание.

— Вие ще се опитате да екзекутирате клиентите ми просто за да изпратите послание. — Това не беше казано като въпрос.

— Знам, че мненията ни за възпиращата стойност на смъртното наказание се различават.

— Желая да разменя признание в убийство и всичката информация, която имат, за доживотна присъда.

— Не става.

— Наистина ли сте убеден, че ще спечелите делото?

— Знаете с какви доказателства разполагаме — отговори Давидоф. Законите за разкриване на сведенията задължаваха прокурора да позволи на защитата да разгледа всичко, което той има. Същото правило не важеше в обратен ред. Това беше структурен начин да се осигури на обвиняемите справедливост при разглеждане на делото, въпреки че не всички полицаи и прокурори го одобряваха. Но такова е правилото, а Давидоф винаги играеше според правилата. Стюарт знаеше, че това е едно от нещата, които го правеха толкова опасен. Никога досега не беше губил дело или обжалване по процедурни причини. Давидоф владееше чудесно правната техника.

— Ако убием тези двамата, ние ще затънем до тяхното ниво.

— Ед, живеем в демократично общество. Народът в крайна сметка решава какви ще бъдат законите, а народът е одобрил смъртното наказание.

— Ще направя всичко по силите си, за да го предотвратя.

— Щеше да ме разочароваш, ако не го стореше.

„Господи, от теб ще излезе велик сенатор. Толкова безпристрастен, толкова търпелив спрямо онези, които по принцип не са съгласни с теб. Нищо чудно, че вестниците те обичат.“

— Е, това е положението в Източна Европа през изминалата седмица — отбеляза съдията Мур. — На мен ми се струва, че нещата утихват.

— Да, сър — съгласи се Райън, — поне така изглеждат нещата за момента.

Директорът на Централното разузнавателно управление кимна и смени темата:

— Снощи ходи ли да видиш Джеймс?

— Да, сър. Все още е в много добро настроение, но знае. — Райън ненавиждаше тези доклади за състоянието на болния. Не беше лекар.

— Аз ще ида да го видя довечера — каза Ритър. — Има ли нужда от нещо? Мога ли да му го занеса?

— Само работа. Все още иска да работи.

— Каквото иска, ще го получи — каза Мур. Райън видя, че Ритър леко се размърда при тези думи. — Доктор Райън, вие се справяте доста добре. Ако предложа на президента вие да станете следващият заместник-директор на управлението… Вижте, знам какво изпитвате към Джеймс. Не забравяйте, че съм работил с него повече време от вас, нали така?

— Сър, адмирал Гриър не е мъртъв — възпротиви се Джак. За малко не каза „вече“ и мислено се наруга, че дори си е помислил тази дума.

— Той няма да оцелее, Джак — тихо каза Мур. — Извинявай. И на мен ми е приятел. Но работата ни тук е да служим на страната си. Освен това Джеймс е професионалист и би се разочаровал от отношението ти.

Райън успя да не трепне от упрека. Но той го нарани, защото съдията беше прав. Джак си пое дълбоко дъх и кимна в знак на съгласие.

— Миналата седмица Джеймс ми каза, че желае да го наследиш. Намирам, че вероятно си готов. Ти какво мислиш?

— Господин съдия, смятам, че имам готовност в техническо отношение, но ми липсва политическата изтънченост, необходима за тази длъжност.