Том Клэнси - Реална заплаха

— Зимър, наближаваме зона за кацане 1 след пет минути.

— Разбрано, ПД — отговори бордовият механик. Решено беше на оръдията да останат Бийн и Чайлдс, докато Зимър се занимава с десантниците.

„Това трябва да е бойна мисия — усмихна се на себе си Джоунс. — Бък ми се обажда само ако очаква да се стреля по него.“

Сержант Зимър, застанал в задната част на хеликоптера, тръгна към центъра, като каза на първите два взвода да откопчаят коланите си и вдигна ръка, за да им показва колко минути остават. И двамата капитани кимнаха.

— Зона за кацане 1 пред нас — каза след малко Уилис.

— Поемам управлението.

— Управлението предадено на пилота.

Полковник Джоунс направи кръг около мястото, като се спусна по спирала в просеката, избрана от спътниковите снимки. Уилис разглеждаше земята в търсене на най-малък признак за наличието на живи същества, но не видя такива.

— Изглежда ми чисто, полковник.

— Спускаме се — съобщи по разговорната уредба полковникът.

— Готови! — извика Зимър, когато носът на хеликоптера се вдигна.

Чавес стана заедно с останалата част от взвода с лице назад към отварящата се врата за багаж. Краката му леко се подгънаха, щом хеликоптерът докосна земята.

— Тръгвай! — махна им с ръка Зимър, като потупваше всеки по рамото, за да не сгреши при броенето.

Чавес отиде зад капитана, като в момента, когато краката му стъпиха на земята, тръгна наляво, за да избегне вятъра от задната перка. Направи десет крачки и легна по лице. На пет метра над главата му смъртоносните лопати се въртяха с пълна мощност.

— Тръгвай, тръгвай, тръгвай! — каза Зимър, когато всички слязоха на земята.

— Разбрано — отговори Джоунс и завъртя лоста за газта, за да се вдигне във въздуха.

Чавес изви глава, когато воят на двигателите се засили. Хеликоптерът с угасени светлини беше почти невидим, но забеляза как призрачният силует се вдига и усети песъчинките, които се забиваха в лицето му. После вятърът от перката отслабна и спря. Хеликоптерът си беше отишъл.

Трябваше да предвиди това усещане, но се изненада. Намираше се на вражеска територия. Сега всичко беше на истина, не учение. Единственият изход оттук току-що беше отлетял и вече не се виждаше. Независимо от факта, че около себе си имаше десет души, за момент го обзе чувство за самота. Но той беше трениран човек, професионален войник. Чавес грабна зареденото си оръжие и то му вля сили. Не беше съвсем сам.

— Тръгвай — тихо му каза капитан Рамирес.

Чавес запълзя към гората. Знаеше, че взводът ще го последва.

На разстояние триста мили от сержант Динг Чавес полковник Феликс Кортес, бивш служител от кубинското DGI, дремеше в канцеларията на el jefe. Когато пристигна преди няколко часа, му бяха казали, че el jefe в момента е зает — навярно се развлича с някоя метреса. „А може би дори и с жена си“ — помисли си Кортес. Не е вероятно, но е възможно. Беше изпил две чаши хубаво местно кафе — предишната най-ценна износна реколта на Колумбия, — но то не му помогна. Той беше уморен от миналата нощ, от пътуването, а сега от това, че отново се пренастройваше към голямата надморска височина на района. Кортес беше готов да заспи, но трябваше да остане буден, за да докладва на шефа си. Егоистично копеле такова. В DGI поне можеше да предаде набързо написан доклад и да поспи няколко часа преди започването на нормалното работно време. Но DGI се състоеше от професионалисти, а той бе избрал да работи за аматьор.

Точно след 1:30 сутринта дочу стъпки по коридора. Кортес стана и се отърси от съня. Вратата се отвори и в нея се появи el jefe със спокойно и щастливо изражение. Бил е зает с някоя от метресите си.

— Какво откри? — попита Ескобедо без встъпление.

— Засега нищо конкретно — отговори с прозявка Кортес. Продължи да говори в продължение на пет минути, като разказа какво беше открил.

— Полковник, аз ти плащам за резултати — изтъкна Ескобедо.

— Това е вярно, но на високо равнище подобни резултати изискват време. Според методите за събиране на информация, които използвахте, преди да дойда аз, сега все още нямаше да знаете нищо друго, освен че липсват някои самолети и че двама от куриерите ти са заловени от янките.

— Какво ще кажеш за разказа им за разпита на кораба?

— Много необичайно е и вероятно са си го измислили. — Кортес седна на стола си. Искаше му се да изпие още едно кафе. — А може да е вярно, макар да се съмнявам. Не познавам двамата и не мога да оценя стойността на твърденията им.