Том Клэнси - Реална заплаха

— Е, нека започваме. — ПД завъртя газта докрай, като в същото време направи последна проверка на приборите на двигателите. Всичко изглеждаше добре. Носът на хеликоптера се повдигна няколко сантиметра, а след това се наведе и започна да се движи напред. След това започна да се издига, оставяйки зад себе си малък смерч от прах, което се виждаше само на сините светлини отстрани на пистата.

Капитан Уилис включи системите за навигация, като настрои електронния дисплей за терена. Имаше дисплей с подвижна карта, който не се различаваше много от оня, използван от Джеймс Бонд във филма „Златният пръст“. „Пейв Лоу“ можеше да се води от доплерова радарна система, която изследваше земята, от инерционна система с лазерни жироскопи или от навигационни спътници. Отначало полетяха по посока на Панамския канал, като симулираха редовен патрул. Без да знаят, прелетяха на разстояние, по-малко от една миля от комуникационния възел на операция „Увеселителна лодка“ в Корезал.

— Голямо копане е паднало — отбеляза Уилис.

— Бил ли си тук преди?

— Не, сър. За първи път ми е. Доста работа са свършили преди осемдесет-деветдесет години — каза той, като прелетяха над голям кораб-контейнеровоз. Вертолетът се заклати от горещите газове, излизащи от комина му. ПД зави надясно, за да се отърве от него. Полетът щеше да продължава два часа и нямаше смисъл да друса пътниците повече от необходимото. След около час тяхната цистерна „МЦ-130Е“ ще излети, за да дозаредят гориво за връщането.

— Доста земя е трябвало да извозят — съгласи се след малко полковник Джоунс. Намести се в седалката. След двадесет минути „намокриха краката си“, прелитайки над Карибско море за най-дългата част от пътуването по курс нула-девет-нула право на изток.

— Виж — каза Уилис след тридесет минути. На очилата си за нощно виждане забелязаха двумоторен самолет, насочил се на север, на около шест мили от тях. Забелязаха го по инфрачервения блясък на двата бутални двигателя.

— Няма светлини — съгласи се ПД.

— Чудя се какво ли носи?

— Съвсем сигурно е, че не е пощата. „Но по-важно е, не, освен ако не носи очила като нашите, той не може да ни види.“

— Може да се приближим и да извадим миниоръдията…

— Не тази вечер. „Жалко. Не бих имал нищо против.“

— Какво смяташ за нашите пътници?

— Ако трябваше да знаем, капитане, щяха да ни кажат — отговори Джоунс. Разбира се, и той се чудеше. „Господи, натоварени са за лов на мечки — помисли си полковникът. — Не носят стандартни униформи… Очевидно десантът е таен. По дяволите, тази част на мисията ми е позната от няколко седмици.“ — А тези хора очевидно планираха да поостанат. Джоунс не беше чувал някога правителството да е постъпвало по подобен начин. Чудеше се дали колумбийците също участваха. „…Вероятно не. А ние ще стоим тук най-малко месец, тоест планират ние да ги поддържаме и може би да ги измъкнем, ако нещата се понапекат… Господи, Лаос отново се повтаря — заключи той. — Добре, че взех Бък. Ние сме единствените останали истински ветерани.“ — Полковник Джоунс поклати глава. Къде беше отлетяла младостта му?

„Прекара я, завързал на гърба си хеликоптер, и вършеше всякакви откачени неща.“

— Имам цел — кораб на хоризонта, посока вляво — каза капитанът и промени курса с няколко градуса вдясно. Инструкциите за мисията бяха ясни. Никой не трябваше да го чува или вижда. Това означаваше да избягват кораби, лодки и любопитни делфини, намиращи се доста далеч от брега, да не летят по-високо от триста метра и без светлини. Мисията им беше точно такава, каквато биха изпълнявали по време на война, само някои от правилата за безопасност бяха оставени настрани. Джоунс си припомни, че дори при специалните операции това нещо не беше съвсем нормално. Заредените оръдия и всичко останало.

Стигнаха до колумбийския бряг без други инциденти. Щом видя брега, Джоунс предупреди екипажа си. Сержантите Зимър и Бийн включиха автоматичното управление на оръдията си и отвориха вратите до себе си.

— Е, току-що навлязохме в приятелска чужда страна — отбеляза Уилис, когато прелетяха над сушата при Толу. Използваха оборудването си за виждане на тъмно, за да търсят движещи се автомобили, които също трябваше да избягват. Маршрутът им беше така подбран, че да минават далеч от населени места. Шестлопатъчният ротор не издаваше резките звуци на малките хеликоптери. Звукът му от разстояние не се различаваше много от шума на самолетите с турбореактивни двигатели; освен това заблуждаваше относно посоката — дори и да го чуе човек, щеше да му е трудно да определи откъде идва. След като пресякоха над панамериканското шосе, завиха надясно, като минаха на изток от платото.