Том Клэнси - Реална заплаха

— Динг, можеш ли да ми помогнеш? — попита Вега.

— Разбира се, Хулио. — Чавес опъна малко ремъците на раменете на картечаря. — Добре ли е сега?

— Бива. Майчице, нося най-голямата картечница, която може да се купи с пари.

— Разбирам, Oso. — Хулио, който бе демонстрирал способността си да носи повече багаж от всеки друг във взвода, сега имаше нов прякор, Oso — мечка.

Капитан Рамирес мина по редицата, като обикаляше около всеки от хората, за да провери товара им. Нагласи няколко ремъка, потупа няколко раници и провери дали всеки от хората е натоварен както трябва, а оръжието му почистено. След като свърши, Динг провери неговия багаж и Рамирес зае мястото си в челото на взвода.

— Добре. Някой има ли болки или мазоли?

— Не, сър! — отговори взводът.

— Готови ли сме да отидем и да свършим тази работа? — попита Рамирес с широка усмивка, която показваше, че е толкова нервен, колкото всеки друг във взвода.

— Да, сър!

Оставаше още едно нещо. Рамирес мина по редицата и от всеки взе прозрачни пликове с портфейли и всякакви други неща, позволяващи идентификация. Накрая извади и своя плик, преброи всичко за последен път и ги остави на масата в бараката на взвода. Отвън другите взводове се качваха в петтонни камиони. Няколко души си махнаха с ръце. Въпреки че възникнаха приятелства по време на обучението, те бяха ограничени преди всичко в структурите на взводовете. Всяка група от единадесет души беше самостоятелно общество. Всеки член познаваше другия, знаеха всичко, което трябваше да се знае — от разказите за сексуалните постижения до уменията в стрелбата. Разцъфнаха няколко стабилни приятелства, а също и някои още по-ценни съперничества. Всъщност хората бяха станали по-близки, отколкото могат да бъдат приятелите. Всеки знаеше, че животът му зависи от уменията на другите, и никой не искаше да се покаже слаб пред другарите си. Колкото и да спореха помежду си, сега те бяха един екип. Може и да си разменяха остри думи, но през изминалите седмици бяха се превърнали в един организъм, чийто мозък беше Рамирес, очите — Чавес, юмруците — Хулио Вега и другият картечар, а всички останали бяха също толкова жизненоважни елементи. Бяха напълно подготвени за мисията си.

Камионите пристигнаха зад хеликоптера и бойците се качиха по взводове. Първото нещо, което Чавес забеляза, беше миниоръдието с калибър 7,62 мм от дясната страна на хеликоптера. До него стоеше един сержант от военновъздушните сили със зелена униформа и летателен шлем, боядисан с камуфлажна боя. Забеляза и огромен сандък, от който излизаше лента с патрони. Динг не обичаше особено военновъздушните сили — помисли си, че досега беше ги смятал за тълпа обратни шофьори, — но мъжът до оръдието му изглеждаше сериозен и адски компетентен. От другата страна на хеликоптера беше монтирано второ оръдие, а в задната част имаше място за още едно. Бордният механик — името на гърдите му беше ЗИМЪР — посочи на всички къде да седнат и провери дали всеки се е завързал на определеното място от пода. Чавес не размени думи с него, но долови, че този човек е бил насам-натам известно време. С малко закъснение се досети, че това е най-големият хеликоптер, който някога е виждал.

Бордовият техник направи последна проверка, преди да тръгне напред и да включи шлема си към вътрешната разговорна система. След миг се дочу виенето на двата турбинни двигателя.

— Изглежда добре — каза ПД по микрофона. Двигателите бяха топли и резервоарите дозаредени. Зимър беше отстранил дребен проблем в хидравличната система и хеликоптерът „Пейв Лоу III“ беше готов, доколкото опитните членове на екипажа му можеха да го подготвят. Полковник Джоунс натисна бутона на радиото.

— Кула, тук „Нощен сокол“ две-пет желае разрешение за излитане.

— Две-пет, тук Кула, тръгване разрешено. Вятърът е по посока едно-нула-девет с шест възла.

— Разбрано. Две-пет излита. Край на връзката.

Джоунс завъртя ръчката за газта на колективния лост за управление и го отпусна напред. Поради размера и мощността на двигателите беше обичайно големият хеликоптер „Сикорски“ да рулира до пистата, преди да излети. Капитан Уилис въртеше глава, за да проверява дали няма други машини по пистата, но беше късно през нощта и нямаше никого. Един човек от наземния технически състав вървеше заднишком пред тях като допълнителна мярка за безопасност, като им махаше със светещи палки. След пет минути се намираха на площадката до пистата. Палките се събраха и посочиха надясно. Джоунс погледна към човека за последен път и отговори на официалния му поздрав.