Том Клэнси - Реална заплаха

Най-после стигна до пътя. Всъщност трябваше да си остане в тинята, но искаше да легне на сухо, чисто място, което най-напред огледа с очилата си за нощно виждане „AN/PVS-7“. Нямаше змии. Пое дълбоко дъх, а след това сне пластмасовата манерка от колана си. Движили се бяха цели шест часа, като покриха почти пет мили, което беше изсипване от тяхна страна, но трябваше да стигнат до този път преди зазоряване, и то така, че да не бъдат забелязани от противника, който знаеше за присъствието им. Чавес беше ги видял на два пъти. Всеки път по двама американски войници, които всъщност не бяха войници, не и според неговите разбирания. Чавес с взвода си бе ги заобиколил, като се примъкна през блатото тихо като… „змия“, кисело си помисли той. Съвсем лесно можеше да елиминира и четиримата, но задачата не беше такава.

— Добре се справи, Динг. — Капитан Рамирес легна до него. Говореха шепнешком.

— По дяволите, те спяха.

Капитанът се усмихна в тъмното.

— Мразя проклетата джунгла. Всичките тези шибани насекоми.

— Насекомите не са толкова страшни. Аз не харесвам змиите.

Двамата мъже огледаха пътя в двете посоки. Нищо. Рамирес потупа сержанта по рамото и отиде да провери останалата част от взвода. Веднага след като се отдалечи от дърветата на около триста метра се появи една фигура. Човекът се движеше право към Чавес. Охо.

Динг се оттегли под един храст и постави автомата си на земята. Той не беше зареден, не дори и с восъчни учебни патрони. Появи се и втори човек, но той тръгна в друга посока. Лоша тактика. Двойките би трябвало да си помагат. Е, жалко. Последните лъчи на луната се скриваха зад навеса на джунглата, а Чавес имаше предимството да гледа през очилата си за нощно виждане. Мъжът ходеше тихо — умееше да прави поне това — и бавно, като гледаше към пътя и се ослушваше толкова, колкото и гледаше. Чавес изчака, като изключи очилата и ги сне от главата си. След това извади бойния си нож от калъфа. Човекът сега се намираше само на петдесетина метра и сержантът се сви на кълбо и прибра крака под гръдния си кош. Когато онзи наближи на тридесет метра, Чавес спря да диша. Ако можеше да накара сърцето си да спре, щеше да го направи, за да намали шума. Но това беше развлечение. Ако нещата бяха наистина, сега в главата на другия щеше да се намира един деветмилиметров куршум.

Часовият мина покрай Динг, като погледна, но не видя тялото му под храста. Направи още една стъпка, преди да чуе изсвистяването, но вече беше твърде късно. Озова се по лице на чакъла и усети допира на един нож в тила си.

— Нинджите владеят нощта, момчето ми! Свършено е с теб.

— Да, спипа ме — отговори мъжът.

Чавес го преобърна. Беше майор и на главата си носеше барета. Май противникът не беше съставен от редници.

— Как се казваш? — попита жертвата.

— Сержант на свръхсрочна служба Доминго Чавес, сър.

— Е, вие току-що убихте един инструктор по бойни действия в джунглата, Чавес. Добре. Имаш ли нещо против да си пийна? Нощта беше дълга. — Чавес позволи на мъжа да се претърколи в храстите, където и той отпи глътка вода от манерката си. — От коя част си… чакай малко, трети батальон от седемнадесети полк, така ли е?

— Наша е нощта, сър — съгласи се Чавес. — Били ли сте там?

— Назначен съм в батальонния им щаб. — Майорът избърса малко кръв от лицето си. Беше се ударил.

— Извинете ме за това, сър.

— Вината е моя, сержант. Имаме двадесет човека в гората. Не предполагах, че можете да се доберете незабелязани чак дотук.

По пътя се дочу шумът на автомобил. След минутка се появиха далече разположените един от друг фарове на един „Хамър“ — новото и по-голямо въплъщение на джиповете — и обявиха края на учението. „Мъртвият“ майор отиде, за да свика хората си. Капитан Рамирес направи същото.

— Това беше окончателният изпит, хора — съобщи на взвода си той. — Наспете се добре. Утре заминаваме.

— Не мога да повярвам — каза Кортес. Беше пристигнал с първия полет от летище „Дълес“ за Атланта. Там срещна един от хората си в кола под наем. Сега обсъждаха информацията си в пълната анонимност на колата, движеща се с максималната разрешена скорост по околовръстното шосе на Атланта.

— Можем да го наречем психологическа война — отговори мъжът. — Никакви сделки за смекчаващи обстоятелства. Нищо. Разглеждат го като дело за предумишлено убийство. На Рамон и Хесус не им обръщат никакво внимание.

Кортес се загледа в преминаващите коли. Пет пари не даваше за двамата sicario, които бяха заменими, както всеки терорист, и които не знаеха причината за убийството. Сега обмисляше серията от на пръв поглед разпокъсани и несвързани помежду си късчета информация за американски превантивни операции. Изчезваха необичайно много куриерски самолети. Американците третираха това дело по необичаен начин. Директорът на ФБР правеше нещо, което не му харесва и за което личната му секретарка все още не знае. „Правилата се променят.“ Това може да означава всичко.