Том Клэнси - Реална заплаха

Проблемът дойде след половин час. Преходната степен се включи по-рано, сякаш от само себе си, като изхвърли полезния товар на определената височина, но не на очакваното място; също така, вместо да бъде поставен в идеално неподвижно състояние, полезният товар се оказа в ексцентрична пътека, като криволичеше в несиметрична осморка над екватора. Дори и да беше над необходимата географска ширина, траекторията му би нарушавала контакта с по-високите географски ширини за кратки, но неприятни периоди. Въпреки всичко, което беше минало както трябва, въпреки хилядите частици, които бяха работили точно както трябва, извеждането в космоса беше се провалило. Инженерният състав, който отговаряше за първите две степени, поклащаше глави в знак на съчувствие към онези, които отговаряха за междинния етап и които сега разглеждаха таблото за изстрелване с очевидно униние. Изстрелването беше провалено.

Полезният товар не знаеше това. В определения момент той се отдели от междинната степен и започна да функционира, както беше програмиран. Десетметрови прътове с тежести се разтеглиха от него. Притеглянето на Земята, отдалечена на повече от двадесет хиляди мили, щеше да им влияе с приливите и отливите си, като поддържа спътника вечно насочен надолу. След това се разтвориха соларните панели, за да превръщат слънчевата енергия в електричество, което да зарежда бордовите акумулатори. Накрая започна да се разтваря огромна чиниеобразна антена. Рамката, направена от специална метало-керамична-пластмасова материя, запомняше точната си конфигурация и при нагряването от слънчевите лъчи се разтвори в продължение на три часа, докато образува почти идеална параболична антена с диаметър тридесет метра. Всеки човек, намиращ се достатъчно наблизо, за да наблюдава събитието, би забелязал табелката с името на производителя отстрани на спътника. Това беше излишно, тъй като никой никога нямаше да се намира достатъчно наблизо, но такъв беше обичаят. Планката, изработена от златно фолио, указваше, че основният изпълнител е концернът „TRW“, а името на спътника — „Риолит-Ж“. Последният от серия излезли от употреба спътници беше построен през 1981 година и се намираше в склад срещу повече от 100 000 долара годишно в готовност да го извеждат в космоса, което не беше очаквано от никого. ЦРУ и Агенцията за национална сигурност бяха разработили нови, по-малко тромави спътници за електронно разузнаване, на които се използваше специално оборудване за събиране на сигнали. Всъщност ново оборудване беше прикачено и към този старомоден спътник, който стана по-ефективен с голямата приемателна антена. Първоначално риолитът е бил разработен за подслушване на съветските електронни емисии, дистанционно измерване на изпитанията на ракети, откъслечни сведения от противовъздушните радари, остатъчни сигнали от микровълнови радарни кули, а дори и за сигнали от шпионски приспособления, оставени от агенти на ЦРУ на секретни места.

Това нямаше значение за хората в Кейп Канаверал. Един офицер от военновъздушните сили за връзка с обществеността даде изявление, в което се казваше, че (секретното) извеждане в космоса не е осъществено на необходимата орбита. Това потвърдиха и руснаците, които бяха очаквали спътникът да застане над Индийския океан, а всъщност той се клатушкаше над границата между Бразилия и Перу, от която дори не можеше да се види руската граница. Любопитен им се стори фактът, че американците са допуснали спътникът да се включи сам. От друг „риболовен траулер“, плаващ около калифорнийския бряг, подслушваха откъслечните закодирани съобщения от спътника към някоя наземна станция. Но каквато и информация да изпращаше, тя не интересуваше много Съветския съюз.

Тези сигнали се получаваха във Форт Хуачуа, Аризона, където техниците в друг, трудно разпознаваем автомобил за комуникации, чиято спътникова антена се намираше отвън, започнаха да настройват приборите си. Не подозираха, че изстрелването трябваше да изглежда неуспешно. Знаеха само, че всичко, свързано с него, беше тайна.

„Джунглата“ — помисли си Чавес. Тя миришеше, но той не се притесняваше толкова от вонята, колкото от змиите. Чавес никога не беше казвал на никого, но мразеше змиите и се страхуваше от тях. Всякакви змии. Не знаеше защо и се тревожеше от факта, ч страхът от змии е характерен за жените, а не за мъжете. Но дори мисълта за хлъзгавите, слузести гадини, за тези безкраки гущери с трепкащи езици и немигащи очи караше кожата му да настръхва. Висяха от клони или се криеха под камъни в очакване той да мине, за да ухапят най-удобната част от тялото му. Знаеше, че биха го направили, ако им падне. И сигурно щеше да умре. Затова беше нащрек. Нито една змия не може да го ухапе, не и ако е нащрек. Най-малкото имаше оръжие със заглушител. Така можеше да ги убива, без да вдига шум. „Шибани змии.“