Том Клэнси - Реална заплаха

— Прости ми, притеснявам ли те?

— Не — тихо отговори тя. — Вече не.

Той й се усмихна.

— А сега готова ли си да вечеряш?

— Да.

— Това е добре.

Кортес стана и донесе хавлиите, закачени от вътрешната страна на вратата на банята. Обслужването беше добро. Половин час по-късно Мойра остана в спалнята, когато вкараха количката с храната в дневната. Той отвори свързващата врата веднага щом сервитьорът си отиде.

— Правиш нечестен човек от мен. Ако знаеш как ме изгледа той!

Тя се засмя.

— Знаеш ли колко отдавна беше, когато за последен път трябваше да се крия в съседната стая?

— А ти не си поръча достатъчно. Как можеш да живееш само на една дребна салата?

— Ако надебелея, ти няма да се върнеш при мен.

— Там, откъдето идвам, ние не броим ребрата на жените — каза Кортес. — Ако видя, че някой отслабва много, си мисля, че отново за това е виновно basuco. Там, където живея, точно тези хора забравят да се хранят.

— Толкова лош ли е този наркотик?

— Ти знаеш ли какво е basuco?

— Кокаин, съгласно докладите, които минават през мен.

— Лошо качество, недостатъчно добро за престъпниците, за да го пращат на norteamericanos, смесено с химикали, които отравят мозъка. Това се превръща в проклятието на родината ми.

— И тук е доста лошо — каза Мойра. Виждаше, че това е нещо, което истински тревожи любовника й. Както и директора.

— Разговарях с полицията у дома. Как могат работниците ми да вършат работата си, ако мозъците им са отровени от това нещо? И какво правят полицаите? Само свиват рамене и мърморят някакви извинения — а хората умират. Умират от basuco. Умират от оръжията на търговците. И никой не прави нищо, за да спре всичко това. — Кортес направи жест на разочарование. — Знаеш ли, Мойра. Аз не съм просто капиталист. Моите фабрики осигуряват работа, донасят пари в страната ми, пари за хората, да могат да строят домове и да образоват децата си. Да, аз съм богат, но помагам за изграждането на страната си — с тези ръце. Така е. Работниците идват при мен и ми казват, че децата им… Е, не мога да направя нищо! Някой ден търговците на наркотици ще дойдат и ще се опитат да ми вземат завода — продължи той. — Аз ще отида в полицията, а полицията няма да направи нищо. Ще отида при армията, но армията няма да направи нищо. Ти работиш за вашите federales, нали? Нищо ли не може да се направи? — Кортес задържа дъх, като се чудеше какъв ли ще е отговорът на този въпрос.

— Трябва да видиш докладите, които пиша за директора.

— Доклади — изсумтя той. — Всеки може да пише доклади. У дома полицията пише много доклади и съдиите правят разследвания — и нищо не се получава. Ако работя по този начин във фабриката си, скоро ще трябва да живея в някоя колиба на хълма и да прося пари по улиците! Твоите federales правят ли нещо?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Точно сега се вършат неща, за които не мога да говоря. В канцеларията казват, че правилата се променят. Но аз не зная какво означава това. Директорът скоро ще лети до Колумбия, за да се срещне с министъра на правосъдието и… о! Не трябваше да казвам това. Тайна е.

— Няма да излезе от мен — увери я Кортес.

— Аз всъщност не зная много — внимателно продължи тя. — Нещо ново ще започне. Не зная какво. Директорът не го харесва много, каквото и да е то.

— Ако ще навреди на престъпниците, защо той да не го харесва? — попита Кортес озадачен. — Можете да ги изпозастреляте до един на улицата и след това аз ще черпя твоите federales една вечеря!

Мойра само се усмихна.

— Ще предам това. Точно това го пише във всички писма — получаваме писма от всякакви хора.

— Твоят директор трябва да се вслуша в тях.

— Също и президентът.

— Може би той ще се вслуша — предположи Кортес. „През тази година има избори…“

— Може би вече се вслушва. Каквото и да се е променило сега, то е започнало там.

— А твоят директор не го харесва? — поклати глава той. — Не разбирам правителството в собствената си страна. Не би трябвало да се опитвам да разбера вашето.

— Странно е, нали? Сега за първи път не зная… Е, не бива да ти казвам. — Мойра довърши салатата си. Погледна празната си чаша. Феликс/Хуан я допълни.

— Ще ми се обадиш ли, когато твоят директор замине за Колумбия? — попита той.

— Защо? — Тя беше твърде изненадана, за да отговори с не.

— При държавни посещения човек прекарва няколко дни, нали?

— Да, предполагам. Не зная със сигурност.

— Ако твоя директор го няма, а ти си негова секретарка, ще имаш малко работа, нали?