Том Клэнси - Реална заплаха

— Не, сър. Веществените доказателства са достатъчни, за да ги осъдим. Прокурорът отхвърли признанията им, когато защитникът започна да мърмори за това, как са били получени. Каза ми, че когато го е сторил, се е усмихвал. Казал на адвоката, че не иска никакви сделки, защото има достатъчно доказателства, за да ги изпържи на електрическия стол, което е и желанието му. Бори се за по-близка дата, като сам ще гледа делото. Цялото.

— По всичко изглежда, че нечия политическа кариера започва да напъпва — отбеляза Джейкъбс. — Колко от всичко това е представление и колко е истина?

— С нас, в Мобайл, той винаги е бил много добър, сър — отговори Брайт.

— Човек винаги има нужда от приятели в Конгреса — съгласи се Джейкъбс. — Вие напълно доволни ли сте от делото?

— Да, сър. Непробиваемо е. Нещата, които последваха от него, могат да бъдат самостоятелни дела.

— Защо е имало толкова много пари на яхтата, ако онези са планирали просто да го убият? — попита Мъри.

— Стръв — отговори агент Брайт. — Според признанието, което измъкнахме, те е трябвало да предадат парите на някого в Бахамските острови. Както виждате от този документ, жертвата понякога е провеждала сделки с големи суми в брой. Вероятно това е причината да купи яхтата.

Джейкъбс кимна.

— Добре. Дан, ти нали каза на онзи капитан…

— Да. Той си научи урока.

— Чудесно. Да се върнем към въпроса с парите. Дан, ти се координирай с Министерството на правосъдието и ме дръж в течение чрез Бил. Искам определена дата, на която да започнем конфискациите — давам ви три дни да решите коя. Агент Брайт и клонът в Мобайл трябва да получат признание за разкриването на случая… Но името на този случай е кодова дума, докато не бъдем готови за действие. — Кодова дума значеше, че случаят ще бъде засекретен както в ЦРУ. За ФБР, което провеждаше повечето от контраразузнавателните операции, това не беше толкова необичайно. — Марк, избери една кодова дума.

— Тарпон. Баща ми винаги е бил луд по ловенето им, а и те се борят здравата.

— Ще трябва да ида там, за да го видя. Никога не съм хващал нещо по-голямо от щука. — Джейкъбс млъкна. Мъри реши, че мисли за нещо, и се зачуди какво ли е то? Каквото и да е, от него лицето на Емил доби много лукав вид. — Нещата просто не могат да бъдат по-навременни. Жалко, че не мога да ви кажа защо. Марк, поздрави баща си от мен. — Директорът стана и срещата приключи.

Мисис Улф забеляза, че всички бяха усмихнати, когато излязоха от канцеларията. Шоу дори й намигна. Десет минути по-късно тя откри нова папка с име „Тарпон“, напечатано на етикет. Папката отиде в секция „Наркотици“ и Джейкъбс й каза, че след няколко дни ще последва още документация.

Мъри и Шоу изпратиха агент Брайт до колата му.

— Какво става с Мойра? — попита Дан, след като колата тръгна.

— Смятат, че си има приятел.

— Време беше.

В 16:45 Мойра постави пластмасовия калъф върху клавиатурата на компютъра и друг — върху пишещата машина. Преди да излезе от канцеларията, провери грима си за последен път, а след това излезе с пъргава походка. Най-странното беше, че тя не забелязваше как всички в канцеларията се радваха за нея. Останалите секретарки и изпълнителни помощници, дори и хората от охраната на директора, избягваха коментарите, за да не я накарат да се чувства неловко. Тази вечер тя очевидно имаше среща. Знаците бяха ясни, макар Мойра да смяташе, че успява да скрие всичко.

В качеството си на старша изпълнителна секретарка мисис Улф имаше право на запазено място на паркинга — едно от многото неща, които правеха живота й по-лек. Десет минути по-късно тя излезе на 10-а улица и тръгна в северозападна посока, а след това зави вдясно по авеню „Конститюшън“. Вместо по нормалния южен маршрут към Александрия и дома си тя пое на запад през моста „Теодор Рузвелт“ към Арлингтън. Натовареното движение сякаш се разделяше пред нея, за да направи път, и след двадесет и пет минути тя спря пред един малък италиански ресторант на Седемте кьошета. Преди да влезе, тя отново провери грима си в огледалото. Децата й тази вечер щяха да ядат в „Макдоналдс“, но те я разбираха. Казала им беше, че ще работи до късно, и беше сигурна, че са й повярвали. Не се сещаше, че те подозират лъжите й така лесно, както тя едно време хващаше шмекериите им.

— Извинете — каза тя на съдържателката, като влезе.

— Вие трябва да сте мисис Улф — веднага отговори младата жена. — Моля, елате с мен. Мистър Диас ви очаква.

Феликс Кортес — Хуан Диас — седеше в едно ъглово сепаре в задната част на ресторанта. Мойра беше сигурна, че е избрал това тъмно ъгълче, за да са сами, и че седеше с гръб към стената, за да я види, като влезе. Беше отчасти права и за двете. Кортес се притесняваше. Щабът на ЦРУ се намираше на по-малко от пет мили оттук, хиляди служители на ФБР живееха наоколо, а кой може да знае дали някой старши офицер от контраразузнаването не харесва същия ресторант? Мислеше, че никой не знае как изглежда той, но офицерите разузнавачи не оцеляват до пенсионна възраст чрез предположения. Нервността му не беше напълно престорена. От друга страна, беше невъоръжен. Кортес работеше в област, в която огнестрелните оръжия създаваха много повече проблеми, отколкото решаваха, въпреки че обществото мисли другояче.