Том Клэнси - Реална заплаха

— Вие, кубинците, трябва да бъдете по-предпазливи. Миналия път ви предупредихме да не надничате в ученията ни, но трябваше пак да дойдете, нали? — отбеляза капитанът.

— Аз не съм кубинец. Американец съм. И не зная за какво става дума — най-после успя да каже пилотът.

— Имате ли документи? — попита капитанът.

Бърт Русо понечи да премести ръка към портфейла си, но кучето изръмжа доста силно.

— Не плаши кучето — предупреди го капитанът. — Малко са нервни, разбираш ли?

— Шибани кубински шпиони — отбеляза сержант Блек. — Можем да ги очистим, сър. Искам да кажа, на кой му пука за тях?

— Хей, сержант! — извика един глас от вътрешността на самолета. — Това не е шпионски самолет. Пълен е с наркотици! Спипали сме трафикант!

— Мамицата му! — каза разочаровано сержантът. — Обикновен трафикант ли е? Мамка му!

Капитанът се изсмя.

— Господинчо, наистина си избрал лош маршрут за самолета си тази вечер. Колко е, ефрейторе?

— Колкото да напълни цял кенеф, сър. Марихуана и кокаин. Самолетът е пълен.

— Шибан трафикант — отбеляза сержантът. За момент замълча. — Капитане?

— Да?

— Сър, постоянно има самолети, дето кацат и екипажът им се чупва по дяволите и никой никога не ги намира, сър.

Сякаш по сигнал от блатото, което заобикаляше старата писта, се дочу силен рязък звук. Алберт Русо беше от Флорида и добре знаеше какво означава този звук.

— Искам да кажа, сър, кой може да разбере какво е станало? Самолетът е кацнал, хората от екипажа са избягали, преди да успеем да ги хванем, попаднали са в блатото отсреща и сме чули някакви писъци, а? — След кратко мълчание продължи: — Те са просто трафиканти. На кой му пука за тях, сър? И светът ще стане малко по-добро място. По дяволите, хем ще нахранят алигаторите. На мен ми се струва, че са много гладни.

— Няма никакви доказателства — замисли се капитанът.

— Никой няма да даде пукнат грош за тях, сър — настоя сержантът. — Само ние сме тук.

— Не! — изкрещя помощник-пилотът, който проговори за първи път тази вечер и стресна надвесилото се над врата му куче.

— Тихо бе. Тук говорим за делови неща — отбеляза сержантът.

— Господа, смятам, че сержантът се обосновава много добре — каза капитанът след миг размисъл. — А и алигаторите, изглежда, са гладни. Но нека първо ги убием, сержант. Няма смисъл да бъдем жестоки с тях. На алигаторите им е безразлично как ще ги получат. И не забравяй да им вземеш документите за самоличност.

— Тъй вярно, капитане — отговори сержантът. Той и останалите хора от дежурния взвод — бяха само осем души — дойдоха от центъра за специални операции в Макдил. Те бяха морски пехотинци разузнавачи, за които необичайното беше по-скоро правило, отколкото изключение. Хеликоптерът им се намираше на половин миля оттук.

— Добре, приятел — каза Блек, като се наведе. Изправи Русо на крака с едно грубо дръпване. — Лошо време си избрал за прекарване на наркотици.

— Чакайте малко! — изкрещя другият. — Ние не… искам да кажа, че можем да ви кажем…

— Говори колкото си искаш, момчето ми. Аз си имам заповеди. Хайде. Ако искате да се молите или нещо такова, сега му е времето.

— Ние дойдохме от Колумбия…

— Каква изненада! — отбеляза Блек, като понесе мъжа с лице надолу към гората. — По-добре е да поговориш с Бога, момчето ми. Той може и да те изслуша. Но може и да не те изслуша…

— Всичко ще ви разкажа — обади се Русо.

— Мене не ме интересува!

— Но вие не можете да…

— Мога и още как. Ти как мислиш, че си изкарвам хляба, момчето ми? — попита развеселен Блек. — Не се притеснявай, ще пипам бързо и чисто. Не карам хората да страдат, както правите вие с наркотиците.

— Имам семейство… — започна да хленчи Русо.

— Повечето хора са така — съгласи се Блек. — Ще се оправят. Предполагам, че си застрахован. Гледай!

Един морски пехотинец насочи светлината на фенерчето към храстите. Русо не беше виждал по-голям алигатор през живота си — над три метра и половина. Големите му очи блестяха с жълта светлина в тъмното, докато останалата част от тялото на влечугото приличаше на зелен дънер с уста.

— Това е достатъчно разстояние — прецени Блек. — Пазете тези кучета, дявол да го вземе!

Алигаторът — наричаха го Никодим — отвори уста и изсъска. Звукът беше изключително зъл.

— Моля ви… — каза Русо.

— Мога да разкажа всичко — предложи помощник-пилотът.

— Какво например? — с отвращение попита капитанът. Изглеждаше така, сякаш се пита: „Защо не умреш като мъж?“