Том Клэнси - Реална заплаха

С изключение на тези дискети.

— Всеки от тези проекти и всеки цент инвестиции и печалби са преминали през отдела за държавните приходи, през фирмения регистър и през ръцете на толкова юристи, че могат да напълнят Пентагона, и никой не е усетил нищо. Пазел е тези записи за в случай, че някой го натопи. А може да е очаквал, че ще се наложи да прави пазарлък с тази информация, за да има шансове по програмата за защита на свидетелите…

— И би трябвало да е най-богатият човек в Коди, Уайоминг — отбеляза Майк Шрац. — Но лоши хора са надушили миризмата. Чудя се как ли са разбрали. Какво казват нашите приятели?

— Не знаят. Казват само, че са убили всички и са го направили да прилича на изчезване. Шефовете им очевидно са очаквали да ги загубят и са си спестили информацията. Не се иска много, за да накараш някое от тези кучета да убие. За тях това е, като да попълниш фиш за тотализатора.

— Разбирам. В щаба знаят ли за това?

— Не, Майк. Искам първо вие да го видите, момчета — отговори Брайт. — Имате ли мнения?

— Ако не се ослушваме… ще можем да спипаме огромно количество пари. Освен ако не са ги измъкнали под носа ни — мислеше гласно Шрац. — Чудя се дали не са го направили. Като се има предвид колко умно е изпипано всичко — обзалагам се на един долар, че не са изнесли парите. Някой да се басира?

— Аз не искам да се басирам — обяви друг агент. Той беше експерт-счетоводител и юрист. — Защо им е да си създават такива главоболия? Това много ми напомня на… По дяволите, наистина планът е идеален. Предполагам, че трябва да им изразим известна благодарност заради всичката помощ, която оказват на бюджетния ни дефицит. Във всеки случай тези пари са на витрината, хора. Можем да ги приберем всичките.

— Ето ти го бюджета на ФБР за следващите две години…

— И ескадрила изтребители за военновъздушните сили. Сумата е доста голяма, за да жилне яко онези. Марк, мисля, че трябва да се обадиш на директора — завърши Шрац. Всички изразиха съгласие. — Къде е днес Пит? — Пит Мариано беше специалният агент, шеф на оперативната служба в Мобайл.

— Вероятно във Венеция — отговори един агент. — Ще се пръсне от яд, че е пропуснал този случай.

Брайт затвори папката си. Вече имаше билет за полет рано сутринта до международното летище „Дълес“.

Самолетът „Ц-141“ кацна на летището „Хауърд Фийлд“ десет минути по-рано. След чистия, сух въздух на колорадските скалисти планини и по-чистия, по-рядък и по-сух въздух в самолета влажният и горещ като пещ климат на Панамския провлак им подейства така, сякаш са се ударили в стена. Бойците събраха екипировката си и разпределителят на товара ги изведе от самолета. Те бяха мълчаливи и сериозни. Промяната на климата представляваше знак, че времето за игри е свършило. Мисията беше започнала. Незабавно се качиха на друг зелен автобус, който ги закара до някакви запуснати бараки в района на Форт Кобе.

Хеликоптерът „MH-53J“ кацна няколко часа по-късно на същото летище и безцеремонно го избутаха в един хангар, обграден от въоръжена охрана. Полковник Джоунс и екипажът му бяха заведени в една барака наблизо и им казаха да не излизат.

Друг хеликоптер, този път „ЦХ-53E“ на морската пехота, се вдигна от палубата на самолетоносача „Гуадалканал“ малко преди зазоряване. Отлетя на запад над Панамския залив до Корезал, малък военен обект до Галиард, най-трудния участък от първоначалния проект за строежа на Панамския канал. Хората от екипажа на самолетоносача закачиха нещо обемисто на въжето, увиснало отдолу на хеликоптера, и той се отправи тромаво към брега. След полет от двадесет и две минути хеликоптерът започна да кръжи над предварително определената си цел. Пилотът уби скоростта и леко започна да се спуска към земята, като получаваше инструкции от командира на екипажа до мига, в който свързочният пикап допря циментовата площадка. Откачиха въжето и хеликоптерът веднага отлетя, за да направи място за друг, по-малък хеликоптер „ЦХ-46“ за превоз на войници, който стовари четирима мъже, преди да се върне на самолетоносача. Хората веднага започнаха работа, за да нагласят пикапа.

Той беше съвсем обикновен и изглеждаше като контейнер с колела, макар да беше боядисан в шарената камуфлажна окраска на повечето военни превозни средства. Това бързо се промени, когато техниците по комуникациите започнаха да вдигат различни радиоантени, включително и една петнадесетсантиметрова чиния за спътникова комуникация. Прокараха захранващи кабели от камиона с генераторите, който вече беше на мястото си, и включиха системата за кондициониране на въздуха, за да предпазва комуникационното оборудване, а не техниците. Самите те носеха военни маскировъчни дрехи, макар да не бяха войници. Сега всички неща бяха по местата си.