Том Клэнси - Реална заплаха

И тя зави по курс три-четири-седем. Включиха се и предупредителните й светлини.

— Окей, „Кариб“. Поддържайте курса и височината. Не включвайте радиооборудването си. Повтарям, поддържайте радиомълчание, докато не получите други инструкции. Не влошавайте нещата допълнително. Аз съм зад вас, за да ви наглеждам. Край на връзката.

Необходим им беше Цял час — всяка секунда минаваше бавно, както ако човек кара „Ферари“ в Манхатън през най-натовареното време на деня. Като доближиха брега, забелязаха, че от север се носят облаци, от които проблясваха светкавици. Уинтърс си помисли, че първо трябва да кацне другият самолет. Сякаш по команда се включиха светлините на една писта.

— „Кариб“, искам да кацнете на пистата точно пред вас. Правете точно каквото ви кажат. Край. — Бронко провери горивото си. Имаше достатъчно за още няколко часа. Направи си удоволствието да даде газ и да се вдигне бързо като ракета на шест хиляди метра, като гледаше как светлините на самолета „ДЦ-7Б“ навлизат в синия триъгълник на старата писта.

— Окей, вече са наши — извести глас по радиото.

Бронко не отговори. Зави към базата в Еглин и прецени, че ще може да изпревари лошото време. Работата за тази нощ приключи.

Самолетът „ДЦ-7Б“ изрулира до края на пистата и спря. Веднага се включиха два фара. Един джип отиде на петдесетина метра пред носа на самолета. В задната му част имаше петдесеткалиброва картечница „М-2“, вляво от нея висеше голяма кутия с патрони. Картечницата беше насочена право към кабината.

— Излизай от шибания самолет, amigo! 41 41 Приятелю (исп.). — Б.пр. — нареди гневен глас от високоговорител.

Предната врата, от лявата страна на самолета, се отвори. Мъжът, който показа глава през нея, беше бял и към четиридесетте Заслепен от светлините, които бяха насочени в лицето му, той н можеше да се ориентира. Което, разбира се, беше част от плана.

— Слизай долу, amigo — каза глас иззад светлината на прожектора.

— Какво става? Аз…

— Слизай на шибаната писта… веднага, мамицата ти!

Не им дадоха стълба. Още един мъж се присъедини към пилота и един след друг те седнаха на прага на вратата, отпуснаха се надолу, увиснаха на ръцете си и скочиха на напукания цимент от метър и двадесет. Подхванаха ги здрави ръце с навити ръкави на камуфлажните униформи.

— Просвай се по лице на цимента, шибан комунистически шпионин! — изкрещя младежки глас.

— Няма майтап, най-после заловихме един — извика друг глас. — Спипахме един шибан кубински шпионски самолет!

— По дяволите, какво… — поде един от мъжете на цимента. Спря да говори, когато огнегасителят на цевта на една пушка М-16 опря на врата му. След това почувства нечий горещ дъх на бузата си.

— Ако искам фъшкиите ти, amigo, аз ще си ги взема сам, като те пръсна! — каза другият глас. Принадлежеше на по-възрастен човек от първия. — Има ли още някой в самолета, amigo?

— Не. Вижте какво, ние…

— Проверете го! И пазете задниците си! — добави сержантът оръжейник.

— Слушам, сержант — отговори ефрейторът от морската пехота. — Прикривай ме на вратата.

— Как се казваш? — попита сержантът оръжейник. Наблегна на въпроса си с натискане на дулото във врата на пилота.

— Бърт Русо. Аз съм…

— Лошо време си избрал да шпионираш учението, Роберто. През цялото време бяхме готови за теб, приятелче! Чудя се дали Фидел ще желае да му върнем кожата ти.

— На мен не ми изглежда да е кубинец, сержант — отбеляза един глас. — Смяташ ли, че може да е руснак?

— Хей, не зная какво говорите — възпротиви се Русо.

— Точно така, Роберто… Тук, капитане! — Чуха се приближаващи се стъпки. Един нов глас започна да говори.

— Извинявай, че закъснях, сержант Блек.

— Положението е овладяно, сър. Сега качвам хората си в самолета. Най-после спипахме тоя кубински шпионин. Това е Роберто. Все още не е говорил с другия.

— Обърнете го.

Една груба ръка преобърна пилота нагоре с лице като парцалена кукла и той видя откъде идва горещият дъх. Най-голямата немска овчарка, която беше виждал, го гледаше от пет сантиметра. Когато погледна кучето, то започна да ръмжи.

— Недей да плашиш кучето ми, Роберто — предупреди го, без да е необходимо, сержант Блек.

— Как ти е името?

Бърт Русо не виждаше никакви лица. Всичко беше осветено отзад от прожекторите. Виждаше пушките и кучетата, едното от които стоеше до неговия помощник-пилот. Когато започна да говори, кучето, надвесило се над лицето му, мръдна и думата застина в гърлото му.