Том Клэнси - Реална заплаха

Нямаше пари, бижута или писмо до адвоката му. В сейфа се намираха три дискети от типа, съвместим с персоналния компютър на бизнесмена. От това агентите разбраха всичко, което ги интересуваше. Брайт веднага беше занесъл дискетите и компютъра на починалия в канцеларията си, където също имаха Ай-Би-Ем съвместими компютри. Марк Брайт беше добър следовател, което означаваше търпелив. Първото нещо, което направи, беше да се обади на местния експерт по компютрите, който от време на време помагаше на ФБР. Той работеше като свободно практикуващ консултант по компютърни програми и отначало се възпротиви под претекст, че е зает, но когато разбра, че се провежда разследване на сериозно престъпление, всичко се уреди. Както много от неофициално помагащите на ФБР, той смяташе, че полицейската работа прекалено вълнуваща, за да я върши човек на пълно работно време в лабораторията на ФБР. А и правителствената заплата не можеше да се мери с това, което изкарваше отвън. Брайт беше предвидил първата му инструкция: „Донеси компютъра и харддиска на починалия.“

След като най-напред направи пет точни копия на дискетите с програма, наречена „Колан на целомъдрието“, експертът накара Брайт да си ги прибере и започна да работи върху копията. Разбира се, записите върху дискетите бяха шифровани. Имаше много начини за това и консултантът ги знаеше до един. Както той и Брайт очакваха, алгоритъмът за шифроването беше записан на харддиска на починалия. От този момент всичко беше просто въпрос на установяване на използвания вариант за кодиране, както и личния код, с който да бъдат дешифрирани данните. Това отне девет часа без прекъсване, през които Брайт само носеше кафе и сандвичи на приятеля си и се чудеше защо прави всичко това безплатно.

— Готово! — Една космата ръка натисна командата за печат и принтерът започна да мърка и да плюе хартия. Всичките пет диска бях пълни с данни, които се побраха общо на седемстотин гъсто изписани страници. Консултантът си беше отишъл по времето, когато третата дискета се отпечата. Брайт прочете целия материал за три дни. След това направи шест ксерокопия за останалите старши офицери, ангажирани със случая. Сега те седяха около масата за разговори и разлистваха страниците.

— Господи, Марк, това е фантастично!

— И аз казах същото.

— Триста милиона долара! — възкликна друг. — Господи, самият аз ходя да пазарувам там…

— Каква е общата сума? — попита трети човек, който мислеше по-трезво.

— Аз само прегледах материала — отговори Брайт, — но стигнах до седемстотин милиона. Осем пазарни центъра, от Форт Уърт до Атланта. Инвестициите преминават през единадесет различни корпорации, двадесет и три банки и…

— Застраховката ми за живот е към тази фирма! Те правят и моето пенсионно осигуряване и…

— Така е нагласил всичко, че само той е знаел. Ако говорим за художници, то този човек е бил като Леонардо…

— Но е станал лаком, мръсникът. Ако разбирам това, което чета, той е прибрал около тридесет милиона… Боже всемогъщи…

Планът, както всички велики планове, беше елегантно прост. Имаше осем проекта за застрояване на недвижими имоти. Във всеки от случаите починалият беше се записал като посредник на чужди инвеститори, неизменно представяни като пари от нефт от Персийския залив или промишлени капитали от Япония. Парите се изпираха през невероятна плетеница от неамерикански банки. Посредникът беше използвал „нефтените пари“ — този термин се използваше най-общо в сферата на капиталите на смесените дружества — за закупуване на земя и за пускане на проекта в действие. След това набираше допълнителни средства от партньори с ограничена отговорност, които нямаха глас в управлението на отделните проекти, но печалбите им се гарантираха от предишните дейности на синдиката. Дори проектът във Форт Уърт беше реализирал печалба, независимо от неотдавнашния спад в дейността на местната нефтодобивна промишленост. Когато започнала работата по всички проекти, фактическата собственост била допълнително маскирана чрез нови едри инвестиции на банки, застрахователни фирми и заможни частни инвеститори. А първоначалната инвестиция до голяма степен биваше възстановена и върната в банки в Дубай и много други — но контролният пакет оставаше в самия проект. По този начин задморските инвеститори бързо си възстановяваха първоначалните капиталовложения и реализираха хубави печалби, като продължаваха да получават и голяма част от печалбите от реално действащия проект и се интересуваха от следващата му продажба, за да спечелят още. Брайт прецени, че от всеки инвестирани сто милиона се извличаха сто и петдесет милиона, напълно изпрани. И това беше важното. Вложените сто милиона и сто и петдесетте милиона, получени като печалба, бяха чисти като мрамора по паметника на Вашингтон.