Том Клэнси - Реална заплаха

— Както казвам на хората си, колкото повече мислиш, преди нещата да станат вълнуващи, толкова по-малко вълнуващи ще бъдат те. А често пъти става доста напечено.

Във веригата на вътрешната комуникация се включи още един глас:

— Продължавайте така, сър, и ние може и да се поуплашим.

— Сержант Зимър, как са нещата отзад? — попита Джоунс. Постоянното място на Зимър беше точно зад двамата пилоти, където седеше над впечатляващ набор от прибори.

— Какво ще обичате, сър? Кафе, чай или мляко? Ястията за този полет са пиле по киевски, ростбиф au jus 39 39 В собствен сос (фр.). — Б.пр. с печени картофи, а за онези от нас, които са на диета, има портокалов сладкиш и пържени зеленчуци. И ако повярвате на това, сър, значи твърде дълго време сте зяпали в приборите. Защо, по дяволите, няма стюардеса с нас?

— Защото ти и аз сме твърде стари за такива дивотии, Зимър! — засмя се ПД.

— Не е лошо в хеликоптера, сър, с всичките му вибрации и…

— Опитвам се да го променя още от Корат — обясни Джоунс на капитан Уилис. — Колко големи са децата, Бък?

— На седемнадесет, петнадесет, дванадесет, девет, шест, пет и три години, сър.

— Господи — отбеляза Уилис. — Жена ти трябва да е доста издръжлива, старшина.

— Страх я е, че ще лудувам, и ми изстисква всичката енергия — обясни Зимър. — Летя, за да се измъквам от нея. Това е единственото нещо, което ме поддържа жив.

— Тя би трябвало да готви добре, ако се съди по униформата ти.

— Полковникът пак ли се заяжда със сержанта си? — попита Зимър.

— Не съвсем. Просто искам да изглеждаш толкова добре, колкото Карол.

— Няма да стане, сър.

— Разбрано. Малко кафе би било чудесно.

— Идва, полковник. — Зимър се намираше при тях след по-малко от минута. Таблото с приборите беше голямо и сложно, но Зимър отдавна беше монтирал сгъваеми подставки за чашите, подходящи за неплъзгащите се чаши, които полковникът обичаше. ПД си сръбна бързо.

— И кафето й е добро, Бък.

— Интересно как се развиват нещата, нали? — Карол Зимър знаеше, че той би споделил кафето с полковника. Карол не беше истинското й име. Родена в Лаос преди тридесет и шест години, тя беше дъщерята на един военачалник, който беше воювал дълго и трудно за страна, която вече не му принадлежи. Единствено тя беше оцеляла от десетчленното семейство. ПД и Бък бяха я вдигнали заедно с шепа други жени от един хълм в последните дни от нападението на Северен Виетнам през 1972 година. Америка не беше успяла да помогне на семейството на този мъж, но успя да спаси дъщеря му. Зимър беше се влюбил в нея от пръв поглед и всички смятаха, че те имат седемте най-хубави деца в цяла Флорида.

— Да.

В Мобайл, разположен някъде между двата тръгнали на юг въздухоплавателни апарата, беше късно, а затворите — особено тези в Юга — са места, където правилниците се спазват стриктно. Но правилата са доста снизходителни към адвокатите, а към тези двамата пък бяха особено снизходителни. Тези двамата имаха все още неуточнена среща със Стария Спарки — електрическия стол в затвора „Адмор“. По тази причина надзирателите в Мобайл не искаха да нарушават по никакъв начин конституционните права на затворниците, правото им на достъп до адвокатски съвет или утеха. Адвокатът, който се казваше Едуард Стюарт, беше получил пълни инструкции, преди да влезе, и отлично говореше испански.

— Как го направиха?

— Не зная.

— Ти пищеше и риташе, Рамон — каза Хесус.

— Зная. А ти пропя като канарче.

— Това няма значение — каза им адвокатът. — Не ви обвиняват в нищо освен в убийство, свързано с наркотици, и пиратство. Информацията, която Хесус им е дал, не се използва в случая.

— Тогава пускай адвокатските си лайна и ни измъквай оттук!

Изражението на лицето на Стюарт беше единственият отговор, от който двамата се нуждаеха.

— Кажете на приятелите ни, че ако не се откачим, ще започнем да говорим.

Надзирателите вече бяха обяснили на двамата с обич подробностите на онова, което им предстои. Един дори показа на Рамон плакат със стола и надпис „Обикновен или много хрупкав“. Въпреки че беше жилав и брутален човек, идеята да бъде завързан в дървения стол с твърда облегалка, а след това към левия му крак да бъде закачена медна гривна, както и една малка метална пластина на оголено място на главата, което затворническият бръснар щеше да обръсне предишния ден, също и малкият сюнгер, напоен със солен разтвор, за да улесни проводимостта, кожената маска, която да не позволи на очите му да изхвърчат от мястото си… Рамон беше смел човек, когато нещата бяха в ръцете му и когато тези ръце държеха пистолет или нож, насочен към невъоръжен или завързан човек. В такива случаи беше доста смел. Никога не беше му минавало през ума, че може да бъде съвсем безпомощен. Рамон бе свалил пет килограма през миналата седмица. Апетитът му практически беше изчезнал и той проявяваше необикновен интерес към електрическите крушки и стенните контакти. Боеше се, но по-силно се гневеше на себе си заради страха си, на надзирателите и полицията за това, че го караха да се страхува, и на бившите си колеги, защото не го измъкват от тази каша.