Том Клэнси - Реална заплаха

Капитан Уинтърс наблюдаваше видеозаписа, направен през оптическия му телескоп, заедно с хората от Вашингтон. Намираха се в ъглова канцелария на една от сградите, където се занимаваха със специалните операции — в Еглин имаше доста такива стаи. Другите двама носеха униформи на подполковници от военновъздушните сили — удобен среден ранг за офицерите, много от които идваха и си отиваха в пълна анонимност.

— Хубава стрелба, синко — отбеляза единият.

— Оня можеше да го направи по-сложно — отговори Бронко без особено чувство в гласа си, — но не го стори.

— А имаше ли някакви плавателни съдове по повърхността?

— Нищо в радиус от тридесет мили.

— Сложи лентата от самолета „Хоукай“ — заповяда по-възрастният мъж. Използваха лента с ширина три четвърти инч, която военните предпочитат заради високия й капацитет за събиране на данни. Лентата вече беше нагласена. На нея се виждаше самолетът „Бийч“, номериран като XX1 на цифровия дисплей, едно от многото засечени тела, повечето от които бяха отбелязани съвсем ясно като пътнически лайнери и се намираха далеч от мястото на стрелбата. Имаше и доста засечени на радара съдове по повърхността, но всички се намираха твърде далеч, а самата лента свършваше преди стрелбата. Екипажът на самолета не знаеше, както и беше планирано, какво се е случило, след като предадоха засечения самолет на изтребителя. Указанията за мисията бяха ясни и зоната за прехващане беше изчислена така, че да се избягнат често използваните трасета за преминаване на кораби. Разбира се, малката височина, на която летяха трафикантите, помагаше, тъй като се намаляваше разстоянието, на което някой би могъл да види проблясване или експлозия, а и тук нямаше нито едно от тези неща.

— Добре — каза старшият. — Това се вместваше съвсем добре в параметрите на мисията. — Отново размениха лентите.

— Колко снаряда са изразходвани? — попита по-младият офицер.

— Сто и осем — отговори капитанът. — С оръдие „Вулкан“ е малко трудно да ги пести човек, нали знаете? Стреля доста бързо.

— Наряза самолета като с трион.

— Такава е целта, сър. Можех да натисна спусъка и по-рано, но искате да избягвам горивните резервоари, нали?

— Точно така. — Официалната версия, в случай че някой забележи проблясъци, беше, че има учебна стрелба от базата в Еглин — тук не са рядкост стрелбите по радиоуправляеми цели. Но беше най-добре никой да не забелязва нищо.

Бронко не харесваше секретността. Що се касаеше до него, свалянето на онези копелета беше съвсем наред. Бяха му казали по време на вербуването, че контрабандата на наркотици представлява заплаха за националната сигурност на САЩ. Това определение придаваше законност на всяко нещо. Като пилот на отбранителен самолет той беше обучаван да се бори с опасностите за националната сигурност по свой специфичен начин — да ги сваля от небето с толкова вълнение, колкото на стрелеца по глинените панички, изпратени от изхвъргачите. Освен това Бронко се питаше защо, след като това е истинска опасност за националната сигурност, хората не трябва да знаят за нея? Но това не влизаше в пълномощията му. Той беше само капитан, а капитаните са изпълнители, не мислители. Някой нагоре по веригата е решил, че може така, и на него му трябваше да знае само толкова. Свалянето на този двумоторен „Бийч“ беше равносилно на убийство, но то беше толкова точно обяснение на бойните операции, колкото всяко друго. В края на краищата на хората даваха добри възможности за успех само на олимпийските игри, а не там, където животът ти виси на косъм. Ако някой е достатъчно тъп, за да се остави да го убият, Бронко нямаше вина, особено ако този някой провежда враждебни действия срещу страната му. А „заплаха за националната сигурност“ означава точно това, нали?

Пък и беше предупредил честно Хуан, или както се казваше онова копеле. Ако задникът си мислеше, че може да избяга на най-добрия шибан самолет-изтребител в света, е, значи сега не мисли така. Не е лесно.

— Дотук имате ли някакви проблеми, капитане? — попита по-възрастният.

— Проблеми по отношение на какво, сър? — „Що за тъп въпрос!“

Пистата, на която дойдоха, не беше достатъчно голяма за норма лен военен транспорт. Четиридесет и четиримата мъже от операция „Увеселителна лодка“ стигнаха с автобус до военновъздушна та база „Питърсън“ на няколко мили източно от авиационната академия в Колорадо Спрингс. Разбира се, пътуваха по тъмно. Еди: от „съветниците от лагера“, както мъжете бяха започнали да ги наричат, караше автобуса. Пътуването беше спокойно и много от войниците спяха след физическото обучение през последния ден. Останалите бяха се усамотили в собствените си мисли. Чавес наблюдаваше върховете, които преминаваха край него, докато автобусът се спускаше по завоите на последните склонове. Мъжете бяха готови.