Том Клэнси - Реална заплаха

Което беше и целта на тази специална мисия.

Уинтърс беше дребен млад мъж. По-точно той беше двадесет и седем годишен и вече имаше седемстотин часа нальот на изтребителите на „Макдонъл Дъглас“. Както някои хора са родени, за да играят бейзбол или за да бъдат актьори, или да карат състезателни коли, Бронко Уинтърс беше дошъл на света с единствената цел да кара самолет-изтребител. Той имаше такова зрение, от което специалистите по очни болести могат да се отчаят, координация, комбинираща най-добрите качества на пианиста и човека от летящ трапец, както и много по-рядкото качество, познато в тясно свързаното му общество като СС — ситуационно съзнание. Уинтърс винаги знаеше какво става около него. Самолетът му беше дотолкова част от него, колкото бяха и мускулите в ръката му. Той предаваше желанията си на самолета, който се подчиняваше незабавно, като точно копираше, образа в съзнанието на пилота. Накъдето тръгнеше съзнанието му, натам отиваше и самолетът.

В момента се носеше на двеста мили от брега на Флорида. Преди четиридесет минути беше излетял от военновъздушната база Еглин, дозареди се от един самолет-цистерна „КЦ-135“ и сега борда си имаше достатъчно гориво да лети цели пет часа, ако кара спокойно, както и мислеше да прави. Отстрани на самолета му бяха закачени меки резервоари от типа „ФАСТ“. Обикновено тези резервоари биваха закачени заедно с ракети — „Ф-15“ може да носи до осем, — но за тазвечерната мисия единственото въоръжение борда бяха патроните на двадесетмилиметровото му ротативно оръдие, а те винаги стояха в самолета, защото теглото им беше удобно за баланса при полета на самолета.

Летеше като на състезателна писта с двигатели, работещи почти на празен ход. Тъмните, остри очи на Бронко се движеха наляво-надясно в търсене на светлините от друг самолет, но не намираха никого между звездите. Не изпитваше никаква скука. По-скоро тих възторг от факта, че данъкоплатците на собствената му страна са достатъчно наивни да му дават над тридесет хиляди долара годишно, за да върши нещо, за което с благодарност би давал пари. „Е — помисли си той, — тази вечер, изглежда; правя точно това.“

— Две-шест-Алфа, тук Осем-три-Квебек, чуваш ли, край? пропука радиото му. Бронко натисна копчето на лоста за управление.

— Осем-три-Квебек, тук Две-шест-Алфа, чувам те ясно, край. — Радиоканалът беше закодиран. Само двата самолета използваха уникалния алгоритъм за тази вечер. Ако някой направеше опит да подслушва, би дочул само прашене от статични смущения.

— Имаме цел, насочена към едно-девет-шест, диапазон две-едно-нула от твоето място. Ангели две. Курс нула-едно-осем. Скорост две-шест-пет, край. — Тази информация не беше съпроводена от команда. Независимо от сигурната радиоапаратура разговорите бяха сведени до минимум.

— Разбрано. Край.

Капитан Уинтърс премести лоста наляво. Правилният курс и скорост за прехващането изскочиха в съзнанието му без усилия. Самолетът промени посоката си и се насочи на юг. Уинтърс наведе леко носа на самолета, като го насочи на курс от сто и осемдесет градуса и увеличи мощността съвсем малко, за да вдигне скоростта. Изглеждаше, сякаш злоупотребяваше със самолета, като го караше с такава ниска скорост, но всъщност нещата бяха по-различни.

Капитан Уинтърс видя, че целта е двумоторен „Бийч“, най-често използваният самолет от контрабандистите на наркотици. Това означаваше кокаин, а не по-обемистата марихуана, което беше добре, тъй като, изглежда, някой надрусан с кокаин тип беше убил майка му. Изравни самолета си зад другия на около половин миля разстояние.

За осми път прехващаше превозвач на наркотици, но за първи път му разрешаваха да направи нещо. При предишните прехващания дори не му бяха разрешили да се обади на хората от митническите служби. Бронко провери курса на целта — за пилотите-изтребители всяко нещо освен приятелските самолети представлява цел и провери системите си. Радиоизлъчвателят с насочено излъчване, монтиран в аеродинамичния контейнер под тялото на самолета, се фокусира към двумоторния самолет, който можеше да проследява радари. Направи първото си предупреждение по радиото и включи светлините за приземяване, като прикова самолета в нощта. Той незабавно се гмурна надолу към върховете на вълните, а изтребителят го последва. Отново даде заповедта си, но не получи отговор. Премести бутона в горната част на лоста за управление в позиция за стрелба с оръдието. Следващото обаждане беше придружено от залп от оръдието. Това накара витловия самолет да започне серия от резки маневри за убягване. Уинтърс реши, че целта няма да направи това, което й се казваше.