Том Клэнси - Реална заплаха

— Хубави планини — сънено отбеляза Хулио Вега.

— Особено когато ги гледаш от автобус, който слиза надолу.

— Мамицата му, прав си — засмя се Вега. — Знаеш ли, един ден ще се върна тук и ще покарам ски. — Картечарят се намести на седалката и заспа.

Тридесет и пет минути по-късно се събудиха при преминаване то през портала на базата „Питърсън“. Автобусът спря до задната рампа на един транспортен самолет „Ц-141 Старлифтър“. Войниците станаха и прилежно събраха екипировката си, като на излиза не командирите на взводовете проверяваха дали всеки има всичко, което му е дадено. Някои се оглеждаха наоколо при влизането в самолета. Нямаше нищо необичайно при заминаването им, никаква специална охрана. Само наземният екипаж зареждаше самолета с гориво и провеждаше предполетната подготовка за незабавното му излитане. В далечината един самолет-цистерна „КЦ-135“ се отделяше от пистата и въпреки че никой не му обърна особено внимание, щяха не след дълго да се срещнат с него. Сержантът от военновъздушните сили, който отговаряше за разпределянето на товара в самолета, ги приемаше на борда и ги настаняваше толкова удобно, колкото позволяваше спартанското оборудване — всичко се състоеше най-вече в раздаването на защитни наушници.

Бордовият екипаж проведе обичайните процедури по пускането на двигателите и старлифтърът започна да се движи. Независимо от наушниците шумът дразнеше. Но летците бяха от резервите на военновъздушните сили, всички работеха на въздушни лайнери и полетът беше както трябва. Ако не се смята зареждането във въздуха. Веднага щом самолетът се изкачи на необходимата височина, се срещна с цистерната „КЦ-135“, за да допълни горивото, изгорено по време на изкачването. За пътниците това наподобяваше усещането при спускането на увеселително влакче и усилено от почти пълното отсъствие на прозорци, накара няколко стомаха да се почувстват определено зле, въпреки че всички изглеждаха привикнали. Половин час след излитането самолетът пое курс на юг и уморените и отегчени войници заспаха, за да прекарат в сън останалата част на пътуването.

Хеликоптерът „МН-53J“ излетя от военновъздушната база в Еглин по същото време, като всичките му горивни резервоари бяха допълнени след загряването на двигателите. Полковник Джоунс го изкачи на триста метра и пое по курс две-едно-пет за канала Юкатан. След три часа един поддържащ самолет-цистерна „МЦ-130E Комбат Тейлън“ настигна хеликоптера „Пейв Лоу“ и Джоунс реши да позволи на командира да проведе дозареждането във въздуха. Щеше да се наложи да дозареждат още три пъти и цистерната щеше да ги придружи по целия път, като носеше със себе си екипаж за поддръжка, както и резервни части.

— Готви за скачване — каза ПД на командира на цистерната.

— Разбрано — отговори капитан Монтейн от самолета „МЦ-130E“, като не му позволяваше да се отклонява.

Джоунс гледаше как Уилис освобождава сондата и я вкарва в конуса.

— Добре, стиковахме се.

В кабината на цистерната капитан Монтейн забеляза светлинния индикатор и натисна бутона на микрофона.

— Оооох! — изрече с възможно най-хриплив глас. Беше жена. — Никой не го прави толкова добре, полковник.

Джоунс се изсмя силно и натисна бутона два пъти, за да предизвика щракане, което означаваше, че е съгласен. Превключи на вътрешната разговорна система.

— Защо да й разваляме удоволствието? — попита той Уилис, който беше изключителен пуритан. Прехвърлянето на горивото трая шест минути.

— Колко време мислиш, че ще прекараме там долу? — попита капитан Уилис след края.

— Не ми казаха, но ако нещата продължат твърде дълго, обещаха да ни изпратят смяна.

— Това е добре — отбеляза капитанът. Очите му се местеха от приборите към света извън бронираната кабина и обратно. Хеликоптерът носеше повече от нормалното си въоръжение — Джоунс вярваше твърдо в огневата мощ — и оборудването за електронни смущения го нямаше. Каквото и да правят, не трябваше да се притесняват за неприятелски радари. Значи задачата не включва Никарагуа или Куба. Това осигуряваше повече място за пътници и освобождаваше втория инженер от екипажа. — Прав беше за ръкавиците. Жена ми приготви един комплект и наистина има разлика.

— Някои летят и без тях, но аз не обичам да държа лоста с потни ръце.

— Толкова топло ли ще бъде?

— Има топло и топло — натърти Джоунс. — Ръцете не се изпотяват само от околната температура.

— О, да, сър. — „Хей, и той се страхува, както всички нас.“