Том Клэнси - Реална заплаха

— Свободно. Какво, по дяволите, е това?

— Португалеца го намери. — Райли подаде секстанта. — Съвсем стар е и се опитваме да го поправим.

— Как ви се струва — 1778 година, сър? — попита Ореза. — Секстант, направен от Хенри Еджуърт. Намерих го в един магазин за стари боклуци. Може да изкараме някой долар, ако го почистим.

Вегенер го огледа.

— 1778-а ли каза?

— Да, сър. Това е един от най-старите модели. Стъклото е счупено, но е лесно да се поправи. Зная един музей, където плащат много пари за такива неща… Но, разбира се, мога да го оставя и за себе си.

— Имаме гости — каза Вегенер. — Искат да разговарят за двамата, които заловихме.

Мъри и Брайт вдигнаха значките си. Дан забеляза един телефон в каютата. Разбра, че може би заместник-капитанът се е обадил, за да ги предупреди. Пурата на Райли още беше цяла.

— Няма проблем — отговори Ореза. — Какво ще правите с онези копелета?

— Това ще реши прокурорът — обади се Брайт. — От нас се иска да съберем сведенията по случая, а това означава, че трябва да установим какво сте правили, когато сте ги заловили.

— Е, в такъв случай трябва да разговаряте с мистър Уилкокс, сър. Той командваше групата, която се качи на борда — каза Райли. — Ние само изпълнявахме заповедите му.

— Лейтенант Уилкокс е в отпуск — вметна капитанът.

— А какво ще кажете за времето, когато ги докарахте на този кораб? — попита Брайт.

— О, това — призна си Райли. — Е, сгреших, но оня дребен минетчия… искам да кажа, че се изплю на ризата на капитана, а такива неща не се правят, нали знаете? Затова го понатупах малко. Може би не трябваше да го правя, но пък и този идиот трябваше да се държи възпитано.

— Не сме тук за това — обади се Мъри след малко. — Той казва, че сте го обесили.

— Обесили сме го? На какво? — попита Ореза.

— Мисля, че му викате нок.

— Искате да кажете… обесили, като в — е, обесили? За врата, така ли? — попита Райли.

— Точно така.

Смехът на боцмана прозвуча като гръмотевица.

— Сър, ако някога обеся някого, то на следващия ден той няма да се разхожда и да се оплаква от мен.

Мъри повтори разказа, който беше чул, почти дословно. Райли поклати глава.

— Тези неща не се правят така, сър.

— Какво искате да кажете?

— Значи последното нещо, което дребният е видял, е как приятелят му се люлее напред-назад, нали? Но тези неща не се правят така.

— Все още не разбирам.

— Когато обесите някого на кораб, трябва да му завържете краката и да пуснете от тях въже, което да тегли надолу — връзвате го за перилата или за някоя преграда, за да не се люлее. Трябва да направите това, сър. Имате нещо с тегло над… над петдесет килограма и ако то се люлее свободно, ще изпочупи разни неща. Затова го връзвате с две въжета, което означава, че го вдигате на макарата — разбирате, нали? — а след това изтегляте долното въже, за да го държите на мястото му съвсем плътно. В противен случай просто нещата не са както трябва. По дяволите, всеки го знае.

— А вие откъде го знаете? — попита Брайт, като опитваше да скрие раздразнението си.

— Сър, корабите плават във водата, или в тях се товари стока, а това е моята работа. Наричаме я моряшка професия. Представете си, че имаме нещо с тегло колкото един човек. Ще ли ви се то да се люлее като някакъв шибан полилей на дълга верига? Господи, та нали в един момент ще удари радара и ще го откъсне от мачтата. А и през онази нощ имаше буря. Не, в миналото са го правили, сякаш вдигат знаме — едно въже на върха на мачтата и друго — в долната част. Завържеш ли го както трябва, то няма да се люлее. Хей, ако някой на палубата остави нещо да се мята по този начин, аз ще му пръсна задника. Оборудването е скъпо. А ние не си го чупим просто за развлечение, сър. Какво мислиш за това, Португалец?

— Прав е, снощната буря беше доста силна — капитанът не ви ли е казал? Единствената причина да държим онези боклуци на борда беше, че не допуснахме хеликоптера да кацне и да ги вземе заради бурята. А и нямахме никакви работни групи на палубата, нали?

— Не — отговори Райли. — Не си показвахме носовете тази нощ. Искам да кажа, сър, че ако трябва, можем да излезем на работа дори и в ураган. Но щом не е необходимо, човек не излиза на палубата по време на буря просто така. Опасно е. По този начин се губят хора.

— Лошо ли беше времето същата вечер? — попита Мъри.

— Някои от новите хлапета я прекараха с глави, заврени в пликовете. Готвачът реши да сервира пържоли същата вечер — засмя се Ореза. — По това разбрахме, нали, Боб?