Том Клэнси - Реална заплаха

— Е, какво ново имате за мен?

— Четири перспективни предложения. Цялата информация е куфарчето ми.

— Добри ли са? — попита Кортес.

— Всички отговарят на вашите изисквания — отговори мъжът. — Нима аз не съм…

— Да, на вас може да се разчита напълно. Затова ви плащаме толкова много.

— Радвам се, че ме оценявате, Сам — каза мъжът с известно самодоволство.

Феликс — Сам за човека, с когото обядваше — винаги ценеше хората, с които работи. Оценяваше способностите им. Оценяваше информацията, която му даваха. Но ги презираше заради това, че са слабаци. И все пак един офицер от разузнаването — така мислеше за себе си — не можеше да бъде много придирчив. Америка изобилстваше от хора като този. Кортес не се замисляше, че и той бе купен. Считаше себе си за умел професионалист, донякъде наемен войник, но това беше съвсем според почитаната традиция, нали? Освен всичко той вършеше онова, което предишните му господари искаха от него, само че по-ефективно, отколкото беше възможно в DGI, а и друг плащаше. Всъщност в крайна сметка самите американци му плащаха заплатата.

Вечерята премина без инциденти. Виното беше точно толкова превъзходно, колкото очакваше, но месото бе препечено и зеленчуците го разочароваха. Помисли си, че Вашингтон има прекалено голяма слава като град на ресторантите. На излизане просто взе куфара на своя компаньон и отиде до колата си. Върна се в хотела след спокойно двадесетминутно каране. После прекара няколко часа в разглеждане на документите. Кортес мислеше, че можеше да се разчита на този човек, той заслужаваше признанието му. Всичките четири предложения бяха солидни. Щеше да започне да наема хора още утре.

Нужна му беше седмица, за да свикне с надморската височина, точно както му каза Хулио. Чавес отпусна раницата. Все още не носеха съвсем пълни раници, само единадесет килограма. Но те не бързаха, почти нежно въвеждаха хората в програмата за настройка към други условия, вместо да използват по-свирепи методи. Това допадаше на сержанта, който все още леко се задъхваше след пробег от осем мили. Раменете, а и краката го боляха по обичайния начин, но около себе си вече не чуваше звуци от повръщане и нямаш никой отказал се. Останаха само обичайните ругатни и оплаквания.

— Това не беше толкова лошо — каза Хулио, без да се задъхва. — Но все още твърдя, че чукането си е най-добрата гимнастика.

— Тук си прав — отговори през смях Чавес. — Като си помисли човек за всички онези неизползвани мускулни групи, както казват културистите.

Най-доброто нещо в тренировъчния лагер беше храната. На полето обядваха от пакети МГ — месо, готово за ядене. Три парчета месо, които не струваха колкото един добре опечен стек, — но закуските и вечерите винаги бяха добре приготвени в прекалено голямата лагерна кухня. Чавес винаги избираше най-претъпканата паница за плодове, до която можеше да се докопа, без да му се скарат, поръсваше плодовете с много захар за енергия и пиеше обичайното армейско кафе, чието съдържание на кофеин, изглежда, всеки път беше подсилено. С удоволствие забиваше нос в паницата си, натъпкана с грозде, портокали и какво ли не още, докато другарите му по маса атакуваха яйцата и бекона. Чавес се върна на опашката, за да си вземе малко пържени картофи. Чул беше, че въглеводородите също дават енергия, а точно сега, когато свикна с надморската височина, мисълта за лой по време на закуската не го притесняваше чак толкова много.

Нещата се развиваха добре. Работата беше трудна, но нямаше никакви натегачески глупости. Всички тук бяха опитни професионалисти и към тях се отнасяха като към такива. Не изразходваха никаква енергия за оправяне на леглата. Всички сержанти знаеха как да оправят леглата си и ако ъгълът на някое одеяло не беше съвсем добре подгънат, натискът от факта, че си между равни, оправяше нещата, без да е необходимо да крещи някой офицер. Бяха все млади мъже, със сериозно отношение към работата си, но се усещаше и дух за развлечения и авантюри. Още не знаеха за какво се обучават. Съществуваха неизбежните предположения и нашепвания между леглата, които постепенно прерастваха в симфония от хъркания, след като бъдеше постигнато съгласие с някоя фантазьорска идея.

Макар и необразован, Чавес не беше глупав. Нещо му подсказваше, че всички теории са погрешни. В Афганистан всичко беше свършило; не беше възможно да отиват там. Освен това всички тук говореха испански свободно. Той отново се замисли, като дъвчеше парче киви — плод, за чието съществуване не знаеше допреди седмица. Голяма надморска височина — не ги обучаваха тук просто за развлечение. Значи Куба и Хавана отпадаха. Може би Никарагуа. Колко високи са планините там? Мексико и другите централноамерикански страни също имаха планини. Всички тук бяха сержанти. Всички бяха водили взводове и бяха провеждали обучение на едно или друго ниво. Бяха все леки пехотинци. Вероятно ще отидат на някоя специална задача за обучение на по-млади пехотинци. Значи щяха да се занимават с потушаване на размирици. Разбира се, всяка страна на юг от Рио Гранде имаше проблеми с партизаните. Тези проблеми бяха резултат на несправедливите действия на правителствата и икономиките, но за Чавес обяснението беше по-просто — тези страни просто бяха оплескани. Достатъчно ги познаваше от пътуванията си до Хондурас и Панама. Градчетата бяха мръсни — в сравнение с тях неговият дом изглеждаше като рай. А и полицията! Той мислеше, че никога няма да заобича латиноамериканската полиция, но най-силната му омраза спечелиха местните армии. Те бяха групи от мързеливи, некадърни хулигани. Всъщност не се различаваха много от уличните банди, само дето носеха едно и също оръжие (бандите в Лос Анжелис бяха склонни към индивидуализъм). Уменията им с оръжието също не бяха на високо ниво. На един войник не му беше нужно много, за да удари с приклада на пушката си някой беден нещастник. Офицерите, е, не видя никой, който може да се сравнява с лейтенант Джексън, който обичаше да бяга с хората си и не се притесняваше, че ще се изцапа и усмърди като истински войник. Но сержантите бяха тези, които заслужиха най-пълното му презрение. Оня ирландски сержант Макдевит в Корея отвори очите на Динг — уменията плюс професионализмът са равни на гордост. А като се замисли човек, гордостта наистина беше най-важното за човека. Гордостта караше хората да вървят напред и не позволяваше да се откажат при проклетото бягане в планината. Не можеш да разочароваш приятелите си. Не биваше приятелите ти да видят в теб онова, което не желаеш да бъдеш. Това бе съкратената версия на всичко, което научи в армията, и знаеше, че същото може да се каже за всеки от хората в тази стая. Разбира се, онова, за което се обучават, е да научат и други на същото. Значи мисията им е обикновена армейска задача. По една или друга причина — вероятно политическа, но Чавес не се интересуваше от политика, пък и не я разбираше — мисията беше секретна. Достатъчно мозък имаше, за да разбере, че такова потайно обучение означава ЦРУ. Прав беше в тази преценка. Грешеше относно мисията.