Том Клэнси - Реална заплаха

— Това е единственият начин — съгласи се Райли.

— Значи същата вечер не е имало и военен съд?

— А? — За момент Райли изглеждаше истински озадачен, а след това лицето му просветна. — О, искате да кажете, да ги осъдим честно, а след това да ги обесим, както в оная стара реклама за бирата?

— Само единия — подсети го Мъри.

— А защо не и двамата? И двамата са шибани убийци, нали? Вижте, сър, аз бях на борда на онази яхта и видях с очите си какво бяха направили. Ужасна каша. Вие може би виждате такива неща постоянно. Аз никога не бях виждал и бях потресен. Ако искате да бъдат обесени, аз ще го направя и на следващия ден няма да се оплакват. Добре де, може би не трябваше да хвърлям оня на перилото — изпуснах се — да, съжалявам. Но двамата малки смотаняци са очистили цяло семейство, а и може би е паднало и малко изнасилване. И аз имам семейство. Имам дъщери: Също и Португалеца. Искате да леем сълзи за тези двамата задници, но сте сбъркали мястото, сър. Сложете ги на електрическия стол и аз ще натисна ключа вместо вас.

— Значи не сте ги обесили? — попита Мъри.

— Сър, ще ми се да се бях досетил за това — обяви Райли. В края на краищата Ореза го беше измислил.

Мъри погледна Брайт, чието лице в момента имаше леко розов оттенък. Всичко беше минало дори по-спокойно, отколкото той очакваше. Е, предупредили го бяха, че капитанът е умен. Командването на кораб не се дава на идиоти — или поне не трябва.

— Добре, господа. Предполагам, че това дава отговор на всички въпроси, които имаме към вас за момента. Благодаря ви за сътрудничеството.

След миг Вегенер ги поведе към стълбата. Тримата мъже застанаха на мостчето. Мъри направи знак на Брайт да иде в колата, а след това се обърна към капитана.

— Всъщност на тази палуба кацат и излитат хеликоптери, така ли?

— Доста често. Но ми се иска да си имаме свой собствен.

— Мога ли да разгледам палубата, преди да си тръгна? Никога преди не съм бил на катер.

— Последвайте ме.

След по-малко от минута Мъри стоеше в центъра на палубата, точно на жълтия кръст, нарисуван върху неплъзгащата се черна повърхност на палубата. Вегенер обясняваше как работят светлините на станцията за управление, но Мъри разглеждаше мачтата, като пускаше въображаемо въже от нока към палубата. „Да — реши той, — достатъчно лесно е да го направи човек.“

— Капитане, заради самия вас ви казвам, че се надявам никога повече да не правите такива щуротии.

Вегенер се обърна изненадан.

— Какво искате да кажете?

— И двамата знаем какво искам да кажа.

— Вие вярвате на думите на онези двама…

— Да. Съдебните заседатели не биха повярвали. Или поне аз мисля така, въпреки че никога не се знае на какво може да повярват съдебните заседатели. Но вие сте го направили. Знам… с нищо не можете да ме разубедите.

— Какво ви кара да мислите…

— Капитане, работя във ФБР от двадесет и шест години. Чувал съм доста откачени неща, някои истински, някои измислени. Човек постепенно започва да долавя кое е истина и кое не. На мен ми се струва, че съвсем лесно можете да пуснете едно въже от онази макара горе дотук и ако застанете правилно срещу вълните, люлеенето няма да има никакво значение. В никакъв случай няма да пострада антената на радара, за която Райли така много се тревожеше. Както ви казах, не го правете отново. В този случай няма да ви закачаме, защото можем да проведем делото и без информацията, която ни предоставихте. Не си играйте с късмета. Е, сигурен съм, че няма да го правите. И открихте, че у този човек има повече, отколкото очаквахте, нали?

— Изненадан бях, че жертвата е …

— Да. Отворихте голяма кутия, пълна с червеи, без да си изцапате ръцете. Имахте късмет. Но не го насилвайте — повтори Мъри.

— Благодаря ви, сър.

След минута Мъри седеше в колата. Агент Брайт все още беше нещастен.

— Навремето, когато бях съвсем млад агент, току-що излязъл от академията, ме изпратиха в Мисисипи — каза Мъри. — Бяха изчезнали трима борци за граждански права, а аз бях член на екипа, който изясняваше случая. Не вършех почти нищо друго, освен да държа шлифера на инспектор Фицджералд. Чувал ли си за Големия Джо?

— Баща ми работеше за него — отговори Брайт.

— Значи знаеш, че Джо беше чешит, истински полицай от старите времена. Както и да е, до нас стигнаха слухове за това как местните ку-клукс-клановци се хвалят, че ще очистят няколко агенти — знаеш историята, преследвали са семействата им и други такива неща. Джо се ядоса малко. Закарах го с колата, за да види… забравих името на оня грозник… но той беше тарторът на местните мръсници, а беше и точно най-устатият. Когато спряхме колата, той седеше под сянката на едно дърво на поляната пред къщата си. До стола си имаше пушка и беше полупиян. Джо отива при него. Оня грозник понечва да вдигне пушката, а Джо само го гледа. Фицджералд можеше да прави това. Беше убил трима души и то си личеше на лицето му. Аз се поразтревожих, поставих ръката си на пистолета, но Джо просто го гледаше и му каза, че ако се чуят още приказки за очистване на агенти или ако има още скапани телефонни обаждания на съпруги и деца, то самият той ще се върне и ще го убие точно там, на поляната пред къщата му. Не викаше, просто го каза така, сякаш поръчва закуска. Оня му повярва. Повярвах му и аз. Както и да е, приказките престанаха. Това, което Джо направи, беше адски незаконно — продължи Мъри. — Понякога правилата се изкривяват. Аз съм го правил. Ти също.