Том Клэнси - Реална заплаха

— Сър — каза заместник-капитанът, — чувал съм няколко хубави морски истории, но тази ще бъде шампион на всички времена.

— Аз съм виновен — обади се Вегенер, като поклати глава. — Не трябваше да им връщам марихуаната.

— Как така никой не е забелязал какво пушат? — попита Мъри не толкова от любопитство да чуе отговора, а от възхищение за умението, с което им беше представена историята. Изненада се, когато заместник-капитанът отговори:

— Има един отвор за вентилация точно зад мостика. Ние не надзираваме затворниците постоянно — а тези са ни първите между другото, — защото това е ненужна заплаха или нещо подобно. Както и да е, в устава ни е записано да не го правим. Пък и нямаме много хора, които можем да изпратим да ги пазят. Та димът бива изсмукван през оня канал и никой не е забелязал миризмата чак до вечерта. След това беше твърде късно. Когато ги доведохме в каюткомпанията за разпит — един след друг, и това е записано в устава, — бяха с лъснали очи. Първият не проговори. Вторият говори. Имате записа, нали?

— Да. Гледах го — отговори Брайт.

— Значи сте видели, че им прочетохме правата от картата, която носехме точно по устава. Но да сме ги бесили? По дяволите! Това е щуротия. Наистина е откачена работа. Ние не… искам да кажа, ние не можем да ги обесим. Дори не зная кога такова нещо е било позволено от закона.

— Зная, че за последен път е било позволено през 1843 година — каза капитанът. — Причината да има академия в Анаполис е, че някои хора били обесени на кораба „Сомерс“. Един от тях бил синът на военния министър. Предполага се, че имало опит за бунт, но доста воня се е вдигнала около случая. Вече не бесим хора — сухо завърши Вегенер. — Отдавна съм в армията.

— Не можем дори да имаме военен съд — добави заместникът. — Искам да кажа, сами. Упътването по този въпрос тежи около пет килограма. Господи, нали трябват съдия и истински адвокати. Служа вече почти девет години и не съм виждал истинско бесене, само практическите упражнения, които провеждат в часовете по право в академията. На борда правим единствено „капитанска мачта“, и то рядко.

— Но идеята не е лоша. Не бих имал нищо против да обеся онези кучи синове — отбеляза Вегенер. На Мъри му се стори, че думите му бяха много странни и уместни. Съжали Брайт, който вероятно не е имал случай, който да се извърти така. В този смисъл Мъри беше благодарен за времето, което беше прекарал като аташе по правните въпроси в Лондон. Разбираше от политика повече от останалите агенти.

— О?

— Когато бях малък, бесеха убийците. Израснал съм в Канзас. А тогава нямаше много убийци. Разбира се, сега сме твърде цивилизовани, за да го правим, и убийства стават всеки ден. Цивилизовани — изсумтя Вегенер. — Заместник, бесили ли са пирати по този начин?

— Мисля, че не. Екипажът на Черната брада е бил съден в Уилямсбърг. Ходил ли си там? Старият съд се намира в туристическата част на града. Помня, чух, че били обесени на мястото, където се намира хотел „Холидей ин“. А капитан Кид май са го закарали в Англия, за да го обесят. Да, имали са място, наречено пристанище за екзекуции или нещо такова. Та мисля, че не — не сме го правили на борда на корабите дори и по онова време. И е съвсем сигурно, че не сме го направили и сега. Що за история, Господи!

— Значи това не се е случило — каза Мъри, но не като въпрос.

— Не, сър. Не се е случило — отговори Вегенер. Заместникът кимна с глава в подкрепа на капитана си.

— И вие желаете да потвърдите това под клетва?

— Разбира се, защо не?

— Ако нямате нищо против, бих искал да разговарям с един от вашите старшини. Онзи, който е „нападнал“…

— Райли на борда ли е? — попита заместника си Вегенер.

— Да. Работят с Португалеца нещо в трюма.

— Добре, хайде да отидем да го видим. — Вегенер се изправи и подкани с ръка посетителите си, за да го последват.

— Свободен ли съм, сър? Имам да свърша някои неща.

— Разбира се, заместник-капитане. Благодаря ти.

— Тъй вярно. Довиждане, господа — каза лейтенантът и се изгуби зад един ъгъл.

Разходката трая повече, отколкото Мъри очакваше. Трябваше да минат покрай две работни групи, които поправяха преградите. Старшинският отсек, наречен козарник поради древни и неизвестни причини, се намираше в задната част. Райли и Ореза, двамата най-старши от старшините на борда, деляха кабината, разположена до малкия салон, където сержантският състав се хранеше в относително спокойствие. Вегенер отвори вратата и от нея излезе облак дим. Боцманът беше захапал пура в зъбите си, а огромните му ръце се опитваха да боравят с една смешно малка отвертка. При появата на капитана и двамата станаха на крака.