Том Клэнси - Реална заплаха

— Той е председател на Съдебния комитет. Защо не си подбира приятели само от Министерството на транспорта? — попита тавана Брайт. Съдебният комитет на Сената имаше контролни функции спрямо ФБР.

— Откога се занимаваш със случая?

— Аз съм тук, защото работата ми е да осъществявам връзката с Агенцията за борба с наркотиците. Не съм виждал папките допреди обяда. Бях извън службата за два дни — каза Брайт, излизайки през вратата. — Роди ни се бебе.

— О! — отбеляза Мъри. Не можеш да виниш никого за такива неща. — Честито. Всички наред ли са?

— Докарах Мериън у дома тази сутрин, а Сандра е най-хубавото нещо, което някога съм виждал. Но е доста шумна.

Мъри се засмя. Доста време беше минало, откакто той трябваше да се грижи за бебе. Колата на Брайт се оказа форд, чийто двигател мъркаше като добре нахранен тигър. На предната седалка имаше документи по случая с капитан Вегенер. Мъри ги запрелиства, докато Брайт се измъкваше от паркинга на летището. Те допълниха това, което чу във Вашингтон.

— Ама че случай?

— Нали — отбеляза Брайт. — Не вярваш всичко това да е истина, нали?

— Чувал съм разни откачени неща и преди, но това е шампион на всички времена. — Мъри млъкна. — Странното е, че…

— Да — съгласи се по-младият агент. — Съгласен съм. Нашите колеги от Агенцията за борба с наркотиците го вярват, но това, което научихме оттук — искам да кажа, че дори фактите да са съвсем объркани, това, което имаме, е толкова…

— Вярно. — И това беше другата причина Мъри да бъде ангажиран със случая. — Колко важна е била жертвата?

— Имал е връзки с големи политици, директори на банки, завършил университета в Алабама, обичайното участие в граждански клубове — каквото си щеш. Той не е бил просто солиден член на обществото, а направо канара. — И двамата знаеха, че човекът е от щата Джорджия, значи случаят беше важен. — От старо семейство е, произхожда от генерал от Гражданската война. Дядо му е бил губернатор.

— Пари?

Брайт изсумтя.

— Повече, отколкото някога биха ми трябвали. Има голям имот на север от града, все още е обработваема ферма, предполагам, може да се нарече плантация, но парите му не идват от нея. Вложил е всичките фамилни пари в недвижими имоти, и то доста успешно, доколкото разбираме. Работил е чрез плетеница от малки корпорации, както обикновено. Имаме един екип, който работи по въпроса, но ще ни трябва известно време, за да се оправим. Някои от параваните на фирмата се намират зад граница и може никога да не узнаем всичко. Знаеш как става. Едва сме започнали да проверяваме нещата.

— „Изтъкнат местен бизнесмен замесен с наркобарони.“ Господи, наистина е криел нещата много добре. Никой ли не е надушил нищо?

— Никой — призна си Брайт. — Нито ние, нито Агенцията за борба с наркотиците, нито местната полиция. Абсолютно нищо.

Мъри затвори папката и поклати глава, загледан в колите. Това беше само началната пукнатина в случая, която може да се превърне в много човекогодини следователска работа. „По дяволите! Ние все още дори не знаем какво точно търсим — помисли си заместник-директорът. — Знаем само, че в добрия кораб «Емпайър билдър» е имало един милион долара в използвани двадесет и петдесетдоларови банкноти.“ Толкова много пари в брой могат да означават само едно — но това не е вярно. Толкова много пари могат да означават много неща.

— Пристигнахме.

Влизането в базата беше лесно, а и Брайт знаеше пътя към пристана. От колата „Панаш“ изглеждаше доста голям, огромна бяла кула с яркооранжева лента и тъмни петна по средата. Мъри знаеше, че корабът е малък, но беше необходим голям океан, за да се разбере това. Когато той и Брайт излязоха от колата, някакъв човек, застанал в началото на мостика, се обади по телефона и след секунди при него се появи друг. Мъри го разпозна от папката. Вегенер.

Мъжът имаше разбъркани останки от някогашна червена коса, но сега тя беше изпъстрена с толкова сиво, че не се поддаваше на точно описание. Докато се изкачваше по алуминиевото мостче, агентът от ФБР си помисли, че той изглежда в добра форма, имаше малко тлъстини около кръста, но само толкова. Татуировката на ръката му сочеше, че е морж, а безстрастните му очи го характеризираха като човек, който не е свикнал на разпити от какъвто и да било вид.

— Добре дошли на борда. Казвам се Ред Вегенер — каза той с усмивка, която можеше да мине за учтива.

— Благодаря ви, капитане. Аз съм Дан Мъри, а това е Марк Брайт.

— Казаха ми, че сте от ФБР — отбеляза капитанът.