Том Клэнси - Реална заплаха

Не. Американците не можеха да бъдат уважавани.

Феликс Кортес пътуваше с пуерторикански паспорт. Ако някой забележеше кубинския му акцент, той щеше да обясни, че семейството му е напуснало тази страна, когато е бил дете, но чрез внимателен подбор на входното летище той избягваше подобно нещо. Освен това работеше и по акцента си. Кортес владееше свободно три езика — английски, руски и родния си испански език. Беше вулгарно красив с тропически загар, който едва се различаваше от тена на човек, връщащ се от отпуск. Тънкият мустак и ушитият по поръчка костюм показваха, че той е преуспяващ бизнесмен, а блестящите му зъби го правеха приятен преуспяващ бизнесмен. Чакаше на емигрантската опашка на международното летище „Дълес“ и разговаряше с дамата зад себе си, докато стигна до инспектора от емигрантската служба. Държеше се покорно и не бързаше като човек, който пътува често.

— Добър ден, сър — каза инспекторът, като едва повдигна очи от паспорта. — Какво ви води в Америка?

— Бизнес — отговори Кортес.

— Аха — изръмжа инспекторът. Прелисти паспорта и видя многобройни печати за входни визи. Човекът пътуваше много и към половината от пътуванията му през изминалите… четири години бяха до Щатите. Печатите бяха разпределени по равно между Маями, Вашингтон и Лос Анжелис. — Колко време ще останете?

— Пет дни.

— Имате ли нещо за деклариране?

— Само дрехи и работните си записки. — Кортес вдигна куфарчето си.

— Добре дошли в Америка, мистър Диас. — Инспекторът постави печата на паспорта и му го подаде.

— Благодаря ви. — Той отиде, за да си вземе чантата — голяма и доста използвана чанта за два костюма. Опитваше се да минава през американските летища в часове на малко натоварване. Това се дължеше не толкова на удобството, колкото на факта, че е необичайно време за човек, който има нещо за криене. В по-малко натоварените часове инспекторите имаха възможност да досаждат на хората колкото си искат и не пускаха кучетата, надушващи наркотиците, покрай куфарите. Освен това, когато летището не бе претъпкано, можеше и по-лесно, разбира се, да забележи дали не го наблюдават, а Кортес (Диас) беше специалист в това отношение.

Спря се пред бюрото на „Херц“, където нае един шевролет от големите. Кортес не обичаше американците, но харесваше големите им коли. Всичко мина съвсем нормално. Той използва кредитна карта „Виза“. Младата дама на бюрото зададе обичайния въпрос дали не желае да стане член на клуб „Херц № 1“ и той пое брошурата с престорен интерес. Единствената причина да използва една и съща фирма за автомобили под наем беше, че просто нямаше достатъчно други, за да може да избегне повторението. Освен това той никога не използваше едни и същи паспорт и кредитни карти. В едно място, недалеч от дома му, имаше такива в изобилие. Беше дошъл във Вашингтон, за да се срещне с един от хората, които правеха това възможно.

Краката му все още бяха сковани, когато излезе, за да получи колата — можеше да се качи на летищния микробус, но беше седял твърде дълго. Влажната жега на късния пролетен ден му напомни за дома. Не че си спомняше Куба с кой знае каква обич, но правителството му беше дало обучението, необходимо за сегашната му работа. Всички училищни часове по марксизъм-ленинизъм, в които казваха на хората, които едва намираха храна, че живеят в рая. В случая с Кортес; те бяха имали въздействие в друга насока — казваха му какво трябва да иска от живота. Обучението в DGI му беше дало вкуса към привилегиите, а непрекъснатите политически инструктажи караха правителството да му изглежда още по-гротескно в исканията и целите си. Но той беше играл играта и научи това, което искаше, като замени младостта си за оперативна подготовка. Изучаваше структурите на капиталистическите общества, как да прониква в тях и да ги унищожава, като напипваше силните и слабите им места. Контрастът между двете системи порази бившия полковник. Относителната бедност на Пуерто Рико му беше изглеждала като рай дори когато работеше заедно с полковник Ойеда и диваците мачетероси, за да го отхвърли и замени с кубинската версия на социализъм. Кортес поклати глава весело и тръгна към паркинга.

На шест метра над главата на кубинеца Лиз Мъри остави съпруг си зад микробус, пълен с туристи. Едва намериха време за една бърза целувка. Тя имаше да върши разни неща, а полетът на Дан щеше да бъде обявен след десет минути.

— Трябва да се върна утре следобед — каза той на излизане.