Том Клэнси - Реална заплаха

— Защо си губим времето, не е съвсем твоя грижа — изтъкна Ритър. Не повиши глас. Нямаше нужда, а и Кларк не беше от хората, които могат да бъдат сплашвани.

— Добре. Но това не е сериозно начинание. Стара история, сър. Дайте ни изпълнима задача. Сериозно ли е това, за което говорим или не?

— Какво си намислил? — попита Ритър.

Кларк му каза. Лицето на Ритър не показваше много чувства, докато слушаше. Помисли си, че едно от хубавите неща на Кларк е, че е единственият човек в ЦРУ, който може да обсъжда такива теми спокойно и безстрастно. Имаше доста хора, за които подобни разговори бяха интересно интелектуално упражнение, непрофесионални размисли, взети съзнателно или несъзнателно от шпионските романи. „Хей, няма ли да е прекрасно, ако можехме да …“ Обществеността вярваше, че ЦРУ назначава на работа голям брой професионалисти и експерти точно в тази област. Но не беше така. Дори КГБ беше се изчистило от подобни занимания, като препращаше този вид работа на българите, считани от съдружниците си за недодялани варвари, или на терористични групи в Европа и Близкия изток. Политическата цена на подобни операции беше твърде висока и независимо от манията за секретност, която поддържаха всички разузнавателни служби в света, те винаги излизаха наяве. От времето, когато Ритър завърши Фермата на река Йорк, светът беше се цивилизовал много. И макар да смяташе това за хубаво, понякога връщането в доброто старо време предлагаше разрешения на проблеми, които не бяха напълно елиминирани.

— Трудно ли ще бъде? — попита заинтересувано Ритър.

— С необходимата подкрепа и малко допълнителни средства работата ще стане за нула време. — Кларк обясни за какви допълнителни средства става дума. — Всичко, което са направили, е в наша полза. Това е и една от грешките им. Подхождат традиционно към отбраната си. Все старата история. В този случай е важно кой определя правилата на играта. За момента ние играем по едни и същи правила, а те в случая дават предимство на противника. Ние никога не се поучаваме от това. Винаги позволяваме на другата страна да определя правилата. Можем да ги дразним, да им създаваме неприятности, да отмъкваме част от печалбите им, но, по дяволите, като се има предвид колко изкарват вече, това са нищожни загуби. Според мен само едно нещо може да промени нещата.

— И то е?

— Иска ли ти се да живееш в къща като тази? — попита Кларк и подаде една от снимките си.

— Франк Лойд Райт 22 22 Франк Лойд Райт (1869–1959) — американски архитект, един от създателите на модерната архитектура. — Б.пр. се запознава с Людвик Лудия — отбеляза Ритър с усмивка.

— Човекът, който е купил къщата, има доста голямо самочувствие. Те са манипулирали цели правителства. Всички казват, че на практика те са правителство. Същото са казвали и в Чикаго по време на сухия режим, че всъщност Капоне е управлявал града. Не само един град, нали? А тези хора са на път да почнат да управляват собствената си страна и да наемат и други държави. Затова да приемем, че притежават де факто властта на правителство. Вкарай и собственото „аз“. Рано или късно ще започнат да действат като правителство. Зная, че ние няма да нарушим правилата. Но няма да се изненадам, ако те ги престъпят веднъж-два пъти просто за да проверят дали ще им се размине. Разбираш ли какво искам да кажа? Те разширяват собствените си хоризонти и все още не са се изправили пред тухлената стена, която показва къде трябва да спрат.

— Джон, ти се превръщаш в психолог — отбеляза Ритър с тънка усмивка.

— Може би. Тези типове продават наркотици, нали? В повечето случаи самите те не използват стоката за себе си, но мисля, че се пристрастяват към най-силния наркотик.

— Властта.

Кларк кимна.

— Рано или късно ще прекалят с дозата. Тогава някой ще помисли сериозно по това, което току-що предложих. Когато влезеш при големите, правилата малко се променят. Разбира се, това е политическо решение.

Той беше господар на всичко пред себе си. Или поне тази фраза му дойде на ума и както е с всички подобни афоризми, можеше да бъде вярна и в същото време невярна. Долината, към която гледаше, не беше негова, парцелът земя, на който стоеше, бе по-малко от хиляда хектара, а перспективата включваше милион хектара. Но никой от хората, които обитаваха земята пред погледа му, не можеше да продължи да живее, ако той решеше иначе. Това беше единствената власт, която имаше значение, и той беше я упражнявал твърде много пъти, за да може да ги преброи. Леко мръдване на китката, небрежна забележка на някой съдружник, и всичко беше готово. Той никога не се отнасяше небрежно към това нещо — смъртта е сериозна работа, — но знаеше, че може да бъде и небрежен. Знаеше, че това е власт, от която човек може да полудее. Виждал беше на няколко пъти да се случва на негови съдружници, за което те съжаляваха. Но той беше светски човек и бе следвал история. Необичайно беше за хората, ангажирани в работа като неговата, да имат облагите от доброто обучение, което му наложи баща му. Най-много съжаляваше за това, че не можа да му благодари. Благодарение на образованието си той разбираше пазарните сили и тенденции не по-зле от университетските преподаватели. Разбираше и историческите сили, които ги бяха предизвикали. Учеше марксизъм, въпреки че отхвърляше виждането на марксистите. Поради множество причини знаеше, че там се съдържа зрънце истина, примесена с политически бръщолевения. Останалата част от професионалното му образование беше така нареченото „обучение на работното място“. Докато баща му помагаше за изобретяване на напълно нов начин за водене на бизнеса, той беше наблюдавал, съветвал и действал. Изследвал беше нови пазари под напътствията на баща си и доби авторитета на човек, който планира внимателно и щателно, когото често пъти издирват, но никога не хващат. Арестуван беше само веднъж, но след като двама от свидетелите бяха починали, останалите започнаха да забравят и с това приключи работата му с полицията и съдилищата.